За първи път в България: Първият български барон – Христо Гендов

Архитект Никола Иванов Лазаров е една от големите фигури в архитектурно-строителната история на България. Роден е на 1 април 1870 година в Карлово, а образованието си получава с държавна стипендия в Париж. След това работи по специалността като поддържа правителствените здания в княжеството, а по-късно открива частна практика в София.

Никола Лазаров (1870-1942) в работния си кабинет

Негови са сградата на Военния клуб, дворецът Евксиноград, банята в Плевен, Театър „Нова Америка“ в София, двореца Врана, Българската централна кооперативна банка, Софийската окръжна палата, читалището в Стара Загора, Паметникът на освободителите и Паметникът на загиналите в Сръбско-българската война (1885 г.) в Русе и помага по изграждането на ректората.

Улица „Дякон Игнатий“ – някога наричана „Войнишка“, защото по нея са вървели войниците на караула – е улицата, по която през февруари 1873 година заптиетата водят Васил Левски към конака. Затова и тя е наречена на него. Архитект Лазаров проектира над 60 забележителни сгради в София, а една от тях е „небостъргачът“ на Улица „Дякон Игнатий“, на снимката най-горе, собственост на един от съратниците на Дякона. Изключително забележителна сграда.

Тя е от хотелски тип, а централното й отопление е първо по рода си за такава постройка. Стилът е необарок с влияние от по-късния стил, сецесион. Мансардният етаж на сградата заедно със купола е разрушен по време на бомбардировките през Втората световна война и в продължение около 45 година последният етаж липсва. След 9 септември ’44 комунистите национализират къщата и я дават на военните – била е болница и офицерски стол, а в горната част е имало канцеларии и хотел.

Тази къща е построена от първият български барон Христо Гендов.

Христо Гендов е роден през 1848 г. в Сливен. Баща му, Иван Гендов, знае 5 езика и е преподавател по география и история – тъй като държи на образованието, изучава сина си добре.

Христо Гендов е личен познат на Левски и членува в революционният комитет, основан от него, заедно с Михаил Греков, Атанас Узунов и други. Възраждането, както и на много други места в страната, се ръководи главно от учители. Гендов е куриер на Левски и като такъв е заловен и изпратен в Русенския затвор. Успява обаче да избяга от там с помощта на приятели и отива в Одеса.

Вече на свобода, той се захваща с търговия, като търгува главно с Русия. Според неговата внучката, Марияна, именно там се включил в просветно-политическото движение за освобождение на България и прави силно впечатление. По това време заради добрия си руски език и връзки с Русия, Гендов придружава руските войски и им помага като преводач, обслужвайки главно ген. Данденвил.

След Освобождението той се установява в тогавашния център на Източна Румелия – Пловдив. Там се започва и кариерата му на виден политик и общественик като се включва активно в обществено-политическите дела.

Княз Александър Дондуков-Корсаков

За смелостта си по време на освободителната борба е удостоен от руския цар Александър Втори с титлата барон. За високата му титла, неговият син, Борис Гендов, разказва, че тя е била официално обявена от княз Дондуков на един прием в Пловдив и е израз на признателност от руския царски двор за неговите заслуги по време на Освободителната война, в която освен като преводач, той е подпомагал руските войски с провизии и с работилници за руския обоз и интенданство.

Мустафа Кемал Ататюрк

Трябва да отбележим, че въпреки усилията му в посока освобождението на родината, Христо Гендович е в добри отношения с турското военно аташе в България Кемал паша, известен по-късно като Кемал Ататюрк. Димо Ачков, български политик, общественик и дипломат от Македония, е приятел с Ататюрк и именно той ги запознава.

Когато след време, когато Ататюрк застава начело на Турция, именно заради това познанство между двамата, при организиране на българските правителствени кабинети турската преса препоръчва включването и на барон Гендов в тях, за да има по-добри и приятелски българо-турски отношения.

Паралелно с политическата си кариера започва и стремглавото забогатяване на барона, който ще стане и първият български милионер. Той прави завидно състояние от изпълнението на военни поръчки за източнорумелийската милиция и жандармерия, след което купува имоти, а като влиятелен член на Либералната партия продължава да увеличава капитала си.

Според книгата на Петко Петков и Владимир Балчев „Забравеният град“, Христо Гендов е „украса на Парламента“ като винаги се носи с фрак, цилиндър и бастун и се придвижва с най-хубавия файтон в града, дърпан от най-скъпите коне.

Дружество „Юнак“ на Илинден, 2 август 1916 г.

Гендов е от главните фигури на дружество „Юнак“, в което руските военни учат българчета да си служат с оръжие, и по-късно участват в Съединението. Баронът също е един от инициаторите за откупуването на Източната железница от барон Хирш. Внесеното предложение в Народното събрание се осъществява и действително железницата става държавна собственост. Още в железопътния превоз – Гендов е един от инициаторите за създаването на ж.п. линията Роман – Плевен – Шумен. Той също така изгражда моторна мелница на р. Тунджа и стъкларска фабрика в Перник.

Както за всеки човек с характер и популярност, и за Гендов без време започват да се разказват легенди. Когато го упрекват, че не мисли за народа, който го избира, Гендов сърдито отговаря, че негови избиратели са собствените му пари и че те работят за него и той работи за тях. Твърди се също, че посрещал дупликите от колегите си народни представители със бурния и не особено аристократичен възглас: „Млък бе, диване!“

Пресата не е като да не харесва политици от вчера и още по онова време съобщавала, че Гендов е станал милионер „със спекулантство и гешефтарлък“ (гешефт е непочтена търговска сделка). Но както и голяма част от политиците днес, баронът не обръща особено внимание на пресата. Тя обаче не го остава на мира с критиките си и накрая баронът е обявен родоначалника на корупцията в България – прозвище, което се върти и до днес.

През 1920 година сливенският благородник среща затвора за втори път в живота си, когато правителството на земеделците го вкарало барона в Сливенския затвор. Той излиза на 1 май 1923 г., – точно когато все по-засилващите се комунисти се поздравяват с Деня на труда.

Барон Христо Гендов (или Гендович) се оженва за Кирила Кебеджиева от богатия род Кебеджиеви, когато е на 42 години, с която има многочленно семейство – пет сина и една дъщеря. Най-малкият, Борис Гендов, се ражда, когато Кирила е на 40 г., а съпругът й – на 65. Борис е и единствен останал жив, който дочака да види като своя собственост прекрасната сграда в съседство с Народния театър „Иван Вазов” след като е реституирана.