Павел Бобеков – раждането на един революционер
Панагюрище е град със специални задължения до появата на Танзимата (периода на обществени реформи в Османската империя). Дотогава населението е мобилизирано да се грижи за обоза и оръжията в османската войска, да участва в строежа на пътища, мостове и крепости, да пасе конете на султана. Жителите му дори се радват на известно местно самоуправление и част от данъците са им били спестявани. Земята около града не е особено плодородна, затова основният поминък на местното население е скотовъдството и свързаните с него занаяти като кожарство и абаджийство.
Външната търговия е насочена основно към Сърбия и Австро-Унгария. През ХIX в. Панагюрище наброява повече от 12 хиляди жители, голяма част, от които поради доходоносното скотовъдство, са доста заможни. По това време населението се радва на икономически и духовен подем. Всичко това е предпоставка за зараждане на силно желание за национално освобождение. Именно тук Левски създава един от революционните си комитети, а няколко години по-късно градът става център на IV революционен окръг на готвещото се общонародно въстание.
Именно в този процъфтяващ за тогавашните стандарти град е роден Павел Бобеков. Някои хора се раждат герои и сякаш в тях бушува огън още от най-ранна детска възраст. Други стават такива, когато времето и обстоятелствата го изискват от тях. Понякога именно вторите се оказват най-пламенните борци, най-смелите войни и най-отдадените хора на каузата. Бобеков е именно един от тях. По характер той е сдържан, даже някои съвременници го описват като студен човек. Той е бил високообразован за времето си млад мъж и при първа среща прави впечатление на високомерен.
Изучавал хората преди да реши да се сприятели с тях, но станело ли това “ледената обвивка от неговото сърце падаше“. Странял от кръчми, кафенета и други забавления, като се отдавал на усилена работа. Историкът Димитър Страшимиров остава едно от най-точните описания за него: “Сърдечен, тънък и буен, както изобщо всеки панагюрец, Бобеков проявява навсякъде рядка възприемчивост, висок полет на душата при всеки случай, и стърчи, по ум, интелигентност, и по своя горещ темперамент твърде много над всички свои другари по патриотизъм”. През април 1876 г. този тих патриотизъм прераства в огън и от този момент нататък Бобеков се впуска в борбата за национално освобождение, отдавайки й всичко, дори живота си.
Павел Бобеков е роден на връх Петковден, 14.Х.1852 г. в Панагюрище. Баща му, Станьо, е гурбетчия, който работел в къщите на видни гръцки владици в Цариград. Там се запознава и се жени за Манто, гъркиня по произход. От петте деца в семейството, Павел е най-големият. Баща му се стреми да му предостави възможно най-доброто образование, защото сам той е неграмотен. Така Бобеков учи първо в родния си град при Васил Чолаков и Найден Попстоянов.
Снимка: By Неизвестен – Неизвестен, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1538511
Когато навършва 12 години, баща му го записва в прочутия Робърт колеж в Цариград. След като завършва гимназиалното си образование, Павел постъпва в турското военномедицинско училище. Там се сприятелява с бъдещия дипломат Атанас Шопов, който също е родом от Панагюрище и с бъдещия публицист и политик от Народната партия – Стефан Бобчев. Понякога по време на приятелски спорове помежду им Бобеков отстоява позицията, че “…с турците не може да се живее другарски, трябва съвършено да сме независими от тях.”
По време на престоя си в Цариград той е член на акционерното дружество за книгопечатане “Промишление” и списвач в редица цариградски български вестници и в сп. “Читалище”, с което успява да се издържа и да подпомага майка си парично след смъртта на баща си. През 1874 г. семейството е сполетяно от нова трагедия – брат му Георги се самоубива. Павел е принуден да прекъсне образованието си и да се завърне в родния си град, за да се погрижи за близките си.
Бобеков приема предложеното му учителско място, бързо се налага сред останалите преподаватели и скоро е определен за главен учител. По същото време е избран и за председател на тамошното читалище. Той развива разностранни дейности: довършва превода на “Дон Кихот”, държи речи в църквата по време на празници, участва в театрални постановки.
Павел продължава да се интересува живо от медицина и пише публикации по различни здравни въпроси. Една от тях е посветена на метода на кръвопреливането. Като главен учител той въвежда строга дисциплина и еднакво отношение към децата независимо от социалния им статус. Една от иноваторските му идеи в сферата на образованието е за голямата роля на домашното възпитание, както и за връзката между училището и семейството.
Неуморната му работа в полза на града не остава незабелязана от съгражданите му. За много кратко време Бобеков се превръща в уважавана и влиятелна личност в Панагюрище и става водеща фигура във всяка една дейност. По това време той е едва 23-годишен и до голяма степен си е уредил един спокоен живот. Всичко това се променя през една зимна вечер на 1876 г., когато е извикан в дома на Найден Дринов. Именно там той за първи път среща Георги Бенковски – апостолът на ІV революционен окръг. Самата позиция на главен учител е много важна за Найден Дринов, защото именно той казва на Бенковски, че ако иска да има въстание в Панагюрище, то трябва да се спечели за делото Бобеков.
Макар на Павел да му е нужно повече време да свикне с идеята за въстание и да приеме да се включи в неговата подготовка, той е от първите дейци на Панагюрския комитет, които полагат клетва и дори ръководи заседанията му в отсъствието на Бенковски. Спорно е доколко той и имал реален избор. За човек, който е обичал родината си и който за кратко време е постигнал толкова много – като влияние, авторитет и е натрупал солидно самочувствие, би било обидно и дори социално самоубийство да откаже участието си в подобно патриотично начинание. В този момент той няма право да отстъпи. Водеща е тази негова позиция, а не силното му желание да бъде революционер.
Спомените на съвременниците изобилстват с коментари и наблюдения относно противоборството между Бобеков и Бенковски, което се заражда от самото начало. То се дължи както на сблъсък на два коренно различни характера, така и на разминаване в идеите как, кога и по какъв начин да се извърши самото въстание. Бенковски е малограмотен, но е пламенен оратор. В общуването си с хората е груб, нервозен и обича да налага мнението си. Бобеков, от друга страна, е резервиран, високо ерудиран и винаги запазва изключително самообладание.
Като водеща фигура сред своите съграждани Бобеков често става изразител на общото мнение и несъгласието по дадени въпроси. По време на подготовката на Априлското въстание има две сериозни пререкания между Бенковски и панагюрци. Първото е относно изземването на комитетската кореспонденция от апостола, който по този начин ги оставя в неведение за всичко, което се случва в страната.
Същевременно този акт е и унизителен от гледна точка на това, че така той едва ли не изразява недоверие към тях. Вторият е непосредствено след събранието в Оборище, когато панагюрските комисари поставят пред Бенковски три организационни проблема: за ранната дата на въстанието, за преждевременното избухване в случай на предателство и за организиране на мисия в Европа. Зад последното искане апостолът прозира, че стои самият Бобеков и именно в този момент го обвинява в нерешителност и страхливост и отправя към него тежки думи: “Навярно той (Бобеков) ще да се удостои с тази мисия и по тоя начин ще има възможност да се отстрани, за да не помирише грозния барут.”
От съвременниците му, един не е особено голям привърженик на Бобеков – Захари Стоянов. В своите „Записки по българските въстания“ той се опитва да опетни името му като дори го обвинява, че е готвел убийството на Бенковски. В разгара на подготовката на всенародното въстание, апостолът наистина започва да се страхува за живота си и засилва охраната си. Предвид характера на Бобеков обаче едва ли го е възприемал като най-голямата заплаха. Павел може и да не е обичал “никому да клати шапка”, но не е бил “ни подъл, ни злобен”. След събранието в Оборище Бобеков е избран от панагюрци за председател на възстановения таен комитет.
И двата конфликта са туширани – кореспонденцията е върната, а за забележките относно осъществяването на въстанието не остава време, защото то избухва преждевременно. Вследствие на предателство, турски заптиета се опитват да арестуват Тодор Каблешков – председателя на комитета в Копривщица. Именно поради това, на 20 април, той обявява началото на Априлското въстание и изпраща с новината своето „Кърваво писмо“ до останалите революционни окръзи. На същата дата въстава и Панагюрище, а Бенковски започва да събира своята прочута „Хвърковата чета“.
Като единствен с военно образование, Бобеков е избран и за “хилядник” и се заема с военната подготовка на съгражданите си. Отговорността му нараства, но не и убедеността, че това е времето и начинът за постигане на Освобождението. Това колебание проличава и на 20 април 1876 г., когато “Кървавото писмо” пристига в Панагюрище. Кой пръв е викнал “бунт”, кой пръв се е разплакал, кой пръв е изтичал на улицата или е гръмнал с пушка или пищов – в суматохата не става ясно, а и не е от значение. Затова пък в този наситен с емоции момент отново се откроява човекът, който остава все така сдържан – Павел Бобеков. Дали причината за това се крие в особеностите на характера му и на способността му в такъв върховен момент да запази самообладание или се е стреснал, защото за първи път, всичко за което са се готвили става реалност, може само да предполагаме.
Снимка: By Spiritia – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=67814673
В първите два дни Бобеков не успява да се отърси от това вцепенено състояние. Той продължава да спори с Бенковски, дори за маловажни решения, като това дали Райна Попгеоргиева да носи знамето при освещаването му. След заминаването на Хвърковатата чета, Бобеков вече няма време за двоумение. Останал сам той за първи път истински усеща, че всички разчитат на него. Бобеков се превръща в силен водач. Той е този, който раздава команди, обикаля позиции, наглежда хората, обмисля плановете за отбраната.
И именно това е моментът, в който той става пламенен революционер, който трябва да действа бързо и решително, а не да подлага всичко на анализ и съмнение. Неслучайно един от неговите съвременници по-късно казва: “Той се показа в делото, което беше прегърнал, отначало до край една силна душа”.
От този момент до края на живота си Павел Бобеков остава все така пламенен революционер. След краха на въстанието в Панагюрище, той се отправя към Копривщица, където “буен, разпален” освобождава затворените от собствените си съграждани въстаници. Успял да избяга във Влашко той веднага се заема с издаването на български вестник “Секидневний новинар”. През 1877 г. Бобеков взема участие като доброволец в Сръбско-турската война (1877-1878), а месеци по-късно се включва и в Руско-турската война (1877-1878). Там той е командирован като преводач в щаба на ген. Гурко. С Предния отряд Бобеков стига до Стара Загора, където взима участие и в боевете.
В хода на военните действия се разболява от тиф и умира на 17 октомври 1877 г. в Търново в ръцете майка си. Тогава той е само на 25 години. Говори се, че последните му думи към нея са: „Умирам, мале, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна… Умирам, майко, спокоен и за това, че докрай изпълних дълга си към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех!“
