Могат ли наистина да ви убият, ако сте „издирван жив или мъртъв“

Постерът с лик на някои корав престъпник и надпис с големи букви „Издирван жив или мъртъв“ – художествена измислица ли е тази класическа холивудска тропа или се базира на реални събития. И ако да, наистина ли е било разрешено да убиеш издирвания?

Ще започнем с това, че този тип постери са били абсолютно истински, а не само фикция на Холивуд.

Репродукция на постера на Били Хлапето

Но това не изчерпва историята. Само защото на един постер пише нещо, не ознавачава, че можем просто да гръмнем някого в главата без последствия. Ето например, скандалното убийството на Джеси Джеймс от другарчетата му по дейност, братята Чарли и Робърт Форд.

Губернаторът на Мисури, Томас Критенден, уговаря от няколко железопътни компании награда от $5000 ($131 000 днес) за залавянето на Джеси Джеймс или брат му Франк.

Постерът за Джеси и Франк

В крайна сметка Чарли и Робърт се разбират тайно с губернатора да предадат своя приятел Джеси. Сутринта на 3 април 1882 те са на закуска с Джеймс. След това тримата влизат във всекидневната и когато Джеси се обръща с гръб, за да почисти някаква снимка, Робърт Форд го застрелва в тила.

Когато обаче Чарли и Робърт отиват да си вземат наградата, те са изненадани с арест за убийство, а скоро след това и осъдени на смърт чрез обесване.

Видите ли, Джеймс е бил невъоръжен в момента на смъртта си, а също така по никакъв начин не е оказал съпротива и не се е опитал да избяга. Той въобще не е знаел какво се случва. А за да се оправдае убийството на такъв човек, за когото се опитваме да вземем награда, той трябва да окаже някаква съпротива като най-добре да заплаши живота ни. Така че може да го убием само при самозащита, както по принцип и всеки друг човек на улицата, които ни нападне. Както и при още едно положение. Дълго време в иначе кратичката история на САЩ е било легално да убиеш престъпник, ако се опитва да избяга, дори и с това да не заплашва живота на никого. Логиката зад това е, че самото преследване би могло да е опасно по непредвидени начини, а също така карало престъпниците да не бягат от страх за живота си.

Разбира се, ако наоколо няма никой да види, няма да има и никой да каже, че сте убили престъпника без условията това да бъде позволено да са изпълнени. Също така, в онези времена, когато най-бързото превозно средство след влака е конят, да прекарваш опасен човек на дълги разстояния е било рисковано – все пак най-вероятно след кратко съдебно заседание го чака въжето, така че той няма какво да губи. Доста по-лесно е да го гръмнеш тайно и после да излъжеш за обстоятелствата за смъртта му.

Теди Рузвелт, 1904

В този ред на мисли, крадецът на лодки Майкъл Финиган веднъж благодари на Теди Рузвелт за това, че не го убива, дори при условие, че се излага на сериозен риск. Историята накратко е, че Майкъл заедно с още няколко другарчета насред зима открадват лодка от Теди. Вместо да ги остави, Рузвелт построява набързо нова лодка, с която проследява крадците и ги залавя. Цялото преследване продължава няколкостотин километра като част от него е по земята, защото заради студа реката на места е замръзнала. След като ги залавя Теди трябва да будува 40 часа за да ги охранява, докато се връщат обратно. Той ги ескортира сам и понеже се притеснява, че ако ги завърже, ще замръзнат, не ги връзва по никакъв начин.

Обратно към братята Форд, които убиха Джеси Джеймс. Те все пак се отървават, защото губернаторът ги помилва – нещо, което се приема със смесени чувства от обществото. Скоростта, с която се случва съдебния процес и помилването, кара хората да си мислят, че губернаторът всъщност е знаел, че Джеси ще бъде застрелян. Което пък изглежда съмнително, защото ако Робърт Форд е знаел, че ще бъде съден при така състояло се убийство, просто щеше да го извърши по същия начин, но след това да си измисли история, която го оправдава.

Обратно към постерите. Трябва да отбележим още нещо – развлекателният бизнес обикновено показва такива постери с ясна снимка на желаното лице. Реално това не е така, снимките на престъпниците често не са били снимки въобще, а просто скици, които от своя страна пък често били и погрешни.

В огромна част от случаите лошите били издирвани от служители на реда, а не от случайни граждани. Въпреки че това им е работата, те все пак ще получат наградата. Самата награда пък, подобно на случая с губернатор Томас Критенден и железопътните компании, най-често идвала частни лица или фирми, които имали особен интерес в това някой конкретен престъпник да бъде заловен по-бързо. Рядко сумата се плащала от държавата. Хората, които имало частен интерес да бъдат намерени, също така било по-вероятно да бъдат търсени „живи или мъртви“ – важното е човекът да не пакости повече, пък как точно ще стане това, няма такова значение. Ако парите идват от държавата, изискването по-често е престъпникът да бъде представен жив. Това обаче са уговорки, от които зависи дали ще бъде изплатена наградата, а не как може, доколко може и дали въобще може или не престъпник да се убие.

Трябва да се отбележи и, че ако цивилен гражданин помогне на човек от властите да залови издирван, цялата или по-голяма част от наградата обикновено се взимала от вастите, дори те да са свършили малка част от работата. Братята Форд, например, взимат едва процент от наградата за Джеси, докато останалото отива в маршал Хенри Крег и шериф Джеймс Тимбърлейк.