Робърт Мейпълторп: да възмутиш света и да превърнеш фотографията в изкуство
„Не обичам да говоря за работата ми. Защото, знаете ли, ако казваш прекалено много, се губи част от онази мистерия, която е заложена в творчеството“.
Думите принадлежат на един от най-противоречивите творци не само във фотографията, а в изкуството като цяло. Робърт Мейпълторп е творец в пълния смисъл на тази дума. Творбите му смущават, отвращават, възбуждат, доставят естетическа наслада. Те са покана към зрителя. Покана да влезе в собственото си съзнание, ключ към което могат да бъдат най-различни неща. Бяла кала под светлината на прожектора. Двама мъже в садо-мазо постановка. Издути мъжки панталони. Пати Смит от времето преди да бъде звезда. Изабела Роселини, излъчваща едновременно италиански сексапил и шведска студенина. Робърт Мейпълторп е фотографът, който заснема с обектива си това, което мнозина никога не признават пред себе си, че притежават или желаят. И остава безсмъртен.
В своето творчество Мейпълторп се стреми към едно нещо в своята работа: красотата. Обектива му улавя стотици мускули, лъскава плът, кожа, коса, тъкани, цветя и фалоси и ги обгръща в блясъка на изкуството.
Началото
Робърт Мейпълторп е роден на 4 ноември 1946 г. в Куйнс, Ню Йорк в семейството на отдадени католици. Баща му е електроинженер, а майка му – домакиня. Има трима братя и две сестри. По-късно сестра му разказва, че децата са имали типичното детство през 50-те години. Скачат на въже, играят със съседските деца, след като бащата се прибере от работа всички сядат заедно за вечеря. Ваканциите в Кони Айлънд с бабата са най-вълнуващото време на година.
След като завършва гимназия, младият Робърт казва на родителите си, че иска да учи изкуство. В началото бащата е твърдо против, използвайки традиционния аргумент, че артист къща не храни, но по-късно се съгласява при едно условие. Синът му трябва да учи в института „Прат“, където самият той е завършил инженерство. Година по-късно Робърт, млад и пълен с мечти, заминава да учи и в този момент връзката му със семейството се променя окончателно. В остатъка от живота си той почти няма да поддържа връзка с тях. Това ще се промени в последните месеци от живота му.
Институтът „Прат“
Времето, в което Мейпълторп учи в института, е решаващо за целия му по-нататъшен живот. Това се случва в средата на 60-те години, когато Америка преживява революция в поп културата. Битниците са положили основите, на които сега стъпват хипитата и цялата контракултура на 60-те. От примерен католик, Мейпълторп става част от новата алтернативна среда. Запознава се с наркотиците и с дългогодишната си приятелка Пати Смит. По това време тя все още не е известна певица и между двамата се заформя много силно приятелство. Двамата имат толкова общи черти: идват от семейства, в които не са се чувствали на място, връстници са, не са убедени в сексуалността си и са обсебени от идеята за славата.
В края на 60-те и началото на 70-те се смята двамата имат връзка като се стига до там семейството на Мейпълторп да вярва, че двамата са женени. Такова нещо, разбира се, не е вярно, тъй като по това време бъдещият фотограф е наясно с факта, че е гей. Отписва се от университета в последната година и така и не завършва висшето си образование. Чакат го по-големи дела…
Малко по-късно, през 75-та, Мейпълторп ще фотографира Пати за обложката на нейния първи албум и това ще бъде началото на две големи кариери, всяка в своята област.
Първите си фотографии Робърт започва да снима в края на 60-те, използвайки фотоапарат „Полароид“, подарен му Джон Маккендри – един от първите му любовници. Той е куратор в отдела по фотография на музея „Метрополитън“ и освен любовни ласки, социални контакти и камера, дава на Мейпълторп достъп до скритите фотографски съкровища на отдела по фотография. Робърт има силно желание да познава всички важни фигури на деня и успява със своята общителност да се впише в арт средите на града.
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation
Сам Уагстаф и възходът на един голям фотограф
През 1972 г. Джон Маккендри запознава Робърт с кураторът Сам Уагстаф. Вторият по това време е в 50-те си години, има изключително успешна кариера и си търси млад артист, когото да покровителства. При едно пътуване до рая за гей общността по онова време, Fire Island, Уагстаф вижда снимка, направена от Робърт и бързо намира това, което търси. До края на живота си, Уагстаф ще бъде до Мейпълторп, въпреки многобройните сексуални авантюри. Той му купува хубава фотографска техника и също така и апартамент в Манхатън, в който фотографът да работи и да живее.
Уагстаф е и човекът, който се заема да бъде ментор и мениджър на Мейпълторп и му помага да утвърди името си като фотограф. Запознава го с най-влиятелните личности от арт кръга на Ню Йорк и му помага да прави изложби. Първата си изложба Мейпълторп осъществява през 1973 г. Основният обект на фотографиите му са близки приятели, краткотрайни партньори и известни личности от американския хайлайф, на които той прави едни от най-запомнящите се портрети. През 70-те работата му добива популярност и буди много противоречия заради явното показване на гей ъндърграунд сцената в Ню Йорк. Мейпълторп я документира и участва активно в нея. Фотографиите му са силен удар в лицето на пуританизма на Америка. Няма забранени обекти, а фетишизмът е навсякъде. Мъже в кожени костюми, издути мъжки панталони, пениси на показ…
Почитателите му го харесват, защото бие контра на консерватизма, с който властта иска да обгърне обществото. Робърт Мейпълторп е абсолютен декадент и това се харесва на хората, които могат да помогнат на кариерата му. Той е паднал ангел, който снима брутални кадри, без те да са порнографията. Защото той знае как да наблегне на историята… кадър, светлина, детайл – всичко е в хармония.
Противниците му го ненавиждат, защото според тях той развращава поколенията и разпространява неморални ценности сред обществото. Фотографиите му са намирани за възмутителни и гнусни.
BDSM и секс с „хиляда мъже“
Огромният и ненаситен сексуален апетит обаче тласка Мейпълторп към онези части на града, в които няма забранени неща, а мъжките ласки се случват под формата на удар с камшик… в най-лекия им вариант. Според неговия биограф Патриша Морисроу, той има садомазохистични наклонности и харесва черни мускулести мъже, които често прибира в студиото си след питие в някой бар. Фотографиите са неговият дневник, в който той описва систематично сексуалните преживявания. Твърди се, че самият той се хвалел как е правил секс с поне хиляда мъже. В студиото му пристигат всякакви мъже, които често влизат и в определени роли.
Мейпълторп забелязва, че хомоеротичната фотография е прекалено рязка за публиката. Тя предпочита да гледа портретите на знаменитости като Принцеса Маргарет, Мик Джагър, принцеса Глория фон Турн и Таксис и други. Масовият му успех по-късно се дължи и на фотографиите на цветя: елегантни, студени и винаги със сексуални мотиви. И той, както Джорджия О’Кийф, е сред най-ярките имена в сексуализирането на цветето в изкуството. Хомоеротичният елемент присъства навсякъде в творчеството му, като значителна част от фотографиите му са автопортрети.
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation
Около средата на 80-те години Мейпълторп разбира, че е болен от СПИН. По това време все още не се говори открито за заболяването и то дори не е изследвано подробно. Мнозина от приятелите и моделите му са покосени от същата съдба, включително и Уагстаф, който умира през 1987 г. Мейпълторп твърди, че се е заразил със СПИН след секс с афроамериканец. Последните две години от живота си, когато изходът е ясен и е въпрос на време да се стигне до него, Мейпълторп се посвещава на това да остави името си в историята. Организира изложби, прави редица автопортрети, на които се вижда през какви стадии минава тялото му и също така основава фондация на свое име, която днес се занимава с хуманитарна дейност, свързана с ХИВ и СПИН.
Перфектният момент
Робърт Мейпълторп умира на 9 март 1989 г. Историята му обаче, далеч не свършва тук.
През лятото същата година самостоятелната пътуваща изложба, озаглавена „Робърт Мейпълторп: Перфектният момент“ трябва да бъде показана във Вашингтон. В нея са показани едни от най-провокативните фотографии от серията „Х“. За да се проведе мероприятието, Фондът за изкуствата на САЩ отпуска средства на Галерия „Коркоран“. Четири месеца след смъртта на Мейпълторп сенатор Джес Хелмс завежда дело срещу Фонда за изкуствата. Скандалът е огромен и мнозина се изказват в подкрепа на Хелмс. Но и мнозина не са съгласни със забраната да бъдат финансирани от държавата всякакви творби на изкуството, показващи хомоеротика, садо-мазо и „субекти, извършващи сексуални дейности“. Изложбата е отменена и в последствие проведена в друга галерия, финансирана с частни средства. През годините работата на Мейпълторп многократно е била атакувана от религиозни организации и такива в закрила на семейните ценности. Но скандалът от 89-та предизвиква огромен публичен дебат, защото в него е намесена и държавната политика по финансиране на изкуствата. Според някои това е предпазване от деградиране на обществото, според други – нарушаване на свободата на изразяване.
Днес, 30 години по-късно, би трябвало да е ясно, коя от двете страни има повече право. Дори да не е, един факт е достатъчно красноречи. През цялата 2019 година в музея Гугенхайм в Ню Йорк ще има изложба, включваща цялото творчество на фотографа в чест на 30 години от смъртта му. А стойността на творбите му днес възлиза на над 40 млн. долара.
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation
Мнозина биографи и изкуствоведи са на мнение,че хомоеротичните, садомазохистични фотографии са върхът в творчеството на Мейпълторп и неговият най-голям принос към фотографията. Дали е така, не е сигурно, предвид автопортретите и цветята, които са също знаков елемент от работата му.
Каквито и противоречия да е пораждало творчеството на Мейпълторп през годините именно той е един от фотографите, убедили търговците на творби на изкуството, че фотографията има същата стойност като живописта, скулптурата и всички останали жанрове. Именно той остава като едно от най-ярките имена във фотографията от ХХ век, което продължава да бъде обект на възхищение.
