С жена на море

Не е лесно да ходите с жени на море, казвам ви. Даже е по-трудно, ако сте без деца. Тогава жената компенсира, че и отгоре.

Пътят до морето не е особено дълъг, ама с нашите пътища си е направо кошмар. Благодаря, Лиляна Павлова, че парите ми от винетката отиват по предназначение.

Та, така, жените.

Мрънкането започва още на мястото, на което се чакате с „втората кола”, на която да покажете „тайните пътища” към ваканционната вила някъде между Златните и Св. Константин, за която сте си взели ваучер за намаление.

„Оооф, тия кога ще дойдат? Вече 10 минути ги чакаме…“

„ Що да не пуша в колата сега?“

„Може ли да спрем на следващата бензиностанция, че забравих да си купя… (обикновено нещо безполезно, което ще върнем с нас от морето, но за нея това е най-важното на света в момента)”.

Както и да е, по някакъв начин стигате до „семплата виличка”, която сте си букнали с ваучера и разбирате, че нито басейнът е нещо повече от умивалник за крака, нито апартаментите са по-големи от гарсониера. „Барът” предлага четири вида безалкохолни напитки, две марки бира (един вид наливна), пържени картофи и, разбира се, кюфтета и кебапчета (обичайно по тройки).

Интернетът е получил „някаква авария”, „градината” пък са няколко насадени китки около масите на „барбекюто” (кюфтетата и кебапчетата).

Хладилникът всъщност е минибар, който не работи, но пък имате телефон, чиято линия ви свързва с барманка-настанителка-готвачка-чистачката.

След като вече сте се настанили удобно, е време за плаж. Разбира се, с три чанти багаж – сандвичи, водичка, няколко бирички, щото „няма да им плащам на ония на плажа”, два надуваеми дюшека (а уж сте отишли без деца), волейболна топка, няколко чадъра (че да пазят по-голяма сянка) и две плажни масла (едно за тяло и едно за лице).

Стоварвате се две коли на пясъка, изморени от прехода пеша, за да не „горим пари за 200-300 метра” и тъкмо да си отвориш първата бира и се започва: „Ееее, ама вие цял ден ли ще играете карти?! Няма ли да влизаме във водата?”.

Как цял ден бе, жена? Досега сме пътували…

Първият ден минава по някакъв начин, ама на следващия вече са ти хванали цаката. Ако нещо не й харесва, я хваща от „морския вирус”. „Лошичко” й е, докато не й предложиш да идете да разгледате Варна. Тя тутакси се оправя – „не за друго, ами на връщане да минем през аптеката”.
Със сладоледче в ръка е щастлива за кратко, но мисълта: „Защо ти е тъпо, защо не се усмихваш, като си с мен” не й дава мира. И не само на нея, защото не е като да я пази за себе си…

„Ходенето до аптеката” явно я е разведрило, така че на другия ден пак сте на плажа. Събирате се група пичове за волейбол, ама как да й обясниш, че тя не може да играе. „Хайде, слънчице, ние ще направим само два бързи гейма, че сме точно по двама, пък после с теб ще си подаваме малко във водата”, почти убедително измисляш.

Ама то и от блага дума не разбира. „Сега това го казваш, защото не мога да играя”. И тоя път разбра, кучето му с куче! Напук започва да вика срещу теб и да пуска фалшив ехиден смях, когато сбъркаш. Разбира се, бързо губите 0-2 под зоркия поглед на душевния вампир и започва истинското цупене.
Ти запазваш самообладение: „Слънце, хайде във водата!”

„А, не, аз исках само да те гледам как играеш (!!!) и ще ида да си събера мидички с Пепи”.

Ако бяхме преди 30 години, Пепи сега да е за бира, мисъл като стрела преминава през акъла ти, но все още е трети ден и е рано за избухване. Затова – една целувка по челото и влизаш във водата.

Докато излезеш, тя пак на кърпата. Събирала миди – шест (повече настъпих, докато бях в морето). Лягаш си и тя забива поглед в очите ти – не за друго, а за да те следи – не дали, а кога ще обърнеш глава към съседката по кърпа, която е по монокини.

В следващите два дни „лошичкото” преобладава в зависимост от настроението й.

„Защо не искаш да прекарваш време с мен… с мен ли си дошъл на море или с момчетата”.

Отговорът „всички сме дошли заедно” го запазваш за себе си, защото времето те е научило, че елементарната логика е чужда на жените.
Когато пийне, е най-лошо. „Щом не ти харесвам, ще танцувам с Миро!”.

Ама на приятелката на Миро не й пука. Поне външно. Може и да е, защото от скоро е в компанията и все още не си е показала номерата, ама злият поглед у нея липсва (засега). Малко напук хващаш Мировата и започваш да танцуваш с нея, въпреки че знаеш много добре, че до около Коледа ще ти е напомнян този „грях”.

По някакъв начин изкарваш до последния ден само с едно „малко” изпускане на нервите. Но пък жените са като елитните спортисти – финалът им е най-силен.

Цупеното вече е на напълно ново ниво. С последния ден идва и изказването: „Тая вечер нали няма пак да ходим по дискотеки? Нали искахме другата седмица да идем до Видин да видим нашите.“ Чак пък двамата да сме искали…

Този път се съгласяваш, защото сладоледчето от „ходенето до аптеката” не са единственото нещо, което е правело щастлива през изминалите дни и финансите клонят към нулата.

За капак на всичко, когато се отписваш от „китната виличка”, барманка-настанителка-готвачка-чистачката се опитва да ти припише всичко нередно в „къщата за гости с изглед към гората”, че дори и „аварията” във „вифиту“.

За първи път по време на почивката „по-нежната част от двойката” застава на твоя страна – като стане въпрос за пари, никакво „лошичко” не може да й се изпречи. Превръща се в истинска лъвица, която брани малките си от глутница хиени.

За нещастие, „втората кола”, която се оказва по-мощна от твоята, вече знае пътя и този път не се движите в конвой. Логично. Следват брилянтни мисли от типа на: „Браво, бе, ние им показахме къде трябва да отидем, а те сега не ни чакат. Браво!” Да, той и Колумб така – нямаше да намери Америка, ако някой не му я бе показал, ама на връщане е бил по-бърз и затова на него са приписали откриването…

След осемчасово пътуване заради една-две катастрофи, префучаващи пожарни по магистралата и няколко „бързи” спирания за тоалетна, е време за разтоварване на багаж. Честно ви казвам, прибрахме се с повече чанти, отколкото отидохме. А не просто (разбираемо) не си върнахме яденето и пиенето, но и единият чадър се скъса.

Още от прага латерната си продължава песента от морето. „Знаеш ли какво, другата година може да отидем и сами на море”. Ти много добре знаеш, защото не си идиот, ама как да изтърпиш цяла седмица само с нея. Мозъкът ти обаче вече е блокирал и успяваш да изпуфтиш само едно „За другата година ще видим”. Някак си това й докарва усмивка на лицето, но ти знаеш много добре, че „другата година” е достатъчно далеч. Едва тогава ще дойде време за „еее, ама ти нали обеща”.