Едно мнение на евродепутата Ивайло Калфин публикувано в личния му блог http://kalfin.eu
Преди 24 години България тръгна по нов път. Изкушен съм да перифразирам китайската поговорка, че когато не знаеш накъде отиваш, не трябва да се изненадваш къде си стигнал. В последните дни слушам политици от миналото да разправят, че преходът ни бил провален. Не мисля, че е провален, но е хаотичен и без ясна цел.
Когато сравнявам какво се случва в страни, с които тръгнахме от едно положение през 1989 г., най-лесно виждам разликите.
Проблемът на българският преход е, че непрекъснато криволичи.
Че чувството на омраза, отричането, противопоставянето заместват разумната политика.
Днес също в държавата ни няма политически лидери, а партийните водачи ни занимават с личните си амбиции и отношения. Затова някой започва една политика, следващият я замразява или отменя, после се започва друга.
Преди да мислим как живеят хората, спорим с години и емоции за новата конституция. Вместо да укрепим икономиката, за да може тя да поддържа жизнено равнище, ние я подменихме със самоцелна реституция и порочно проведена приватизация.
Най-лошото е, когато преповтаряме една и съща грешка. Когато избираме да ни управляват хора само защото не са предишните и после си блъскаме главата как да се отървем от тях. Когато много партийни босове и активисти виждат в политиката единствено лостове за влияние и забогатяване, а избирателите заради апатия или емоции ги оставят да продължават.
Кой позволява това да се случва?
Извинете ме, че ще ви го кажа, но това са избирателите. Или тези, които отказват да избират. Наистина ли чакаме в България отнякъде да се появят честни, умни и можещи политици някак си от само себе си? Или че самият факт, че някой е изгонен от властта, защото се е оцапал тотално в нея е достатъчен, без да се запитаме кой идва на негово място? През последните години се случи едно – много свестни, авторитетни и способни хора се отдръпнаха от политиката. Собственото мнение беше заменено от партийните послушници с любезното съдействие на тези, които ги търпят и на всичкото отгоре ги избират. Все повече разбирам хората, които могат да направят много в политиката за България, но които не искат по никакъв начин да се занимават с това.
Преди години американският икономист Акерлоф получи Нобелова награда, за изучаването си на икономически системи, които автоматично произвеждат лошо качество. Нарече тези продукти „лоши лимони”. Кой ли най после ще покаже ясно защо българската политика произвежда все по-лоши лимони?
Акерлоф говори за липсата на еднаква информираност на всички. Каква ли е причината в политиката?
Давам си сметка, че съм част от същия преход. Бях на 25, сега наближавам 50-те. Не ме успокоява това, че много пъти съм защитавал правилни позиции с цената на жертви и хули от правоверните партийци, които са си доволни от сегашната система. Въпреки това съм отстоявал и съм се борел за ценности, в които вярвам и когато макар и бавно те си пробиват път, когато чувам подкрепата на много хора и когато имам чиста съвест, аз продължавам. В момента, в който усетя, че губя подкрепата – не на велможите, а на хората – ще се оттегля.
За мен най-важното е обществото ни да успее да намери съгласие по няколко важни теми и да не се отклонява от тях. Да се мотивира, че всички сме в една лодка и спасението си зависи от собствените ни умения. Да не подменяме нежеланието да намерим национално съгласие с празните обвинения към „външни сили”. Европа нито ни съсипа предприятията, нито селското стопанство. Европа ни натиска да направим това, което иска всеки българин – справедливост и достоен живот. Казвам го ден, след като в България се създаде нова националистическа партия, която избра за създаването си 75-годишнината на кървавата Кристална нощ на Хитлер. Ако ни води омразата – към вътрешни или чужди субекти, не след 24, а след 124 години ще си задаваме въпросите Кой? и Защо?