Летен живот на село
Не знам как се случи и кога се случи, но изведнъж просто спря да е модерно да се ходи на село през лятото. Всички избират курорти, къмпинги, луксозни хотели, често чужбина, но никой не казва, че ще си ходи „на село”. Неудобно стана да признаеш, че предпочиташ да ти мирише на крави и овце, да си купуваш кисело мляко без марка и да ходиш до тоалетна навън, вместо да викаш „ми на къмпинг в Гърция съм”.
Един от най-ранните ми спомени за село е: аз съм на 5 или 6 години, дядо ми е още жив, яде за закуска нещо, което аз намирам за абсолютно отвратително, и когато казвам „бляк” на всяка втора дума, той ми се смее и ми отговаря, че на село само такива неща се ядат. Не съм доволна от храната, но всичко останало ми харесва, така че се примирявам. Другият ми много ярък спомен е, аз съм на 10-11 години, дядо ми вече го няма, но пък баба ми е там, правя се на смела и хващам сестрите и братовчедките си да ловим паяци в гората. Вместо паяци намираме бик, който ни подгонва чак до къщата, и когато с уплаха разказваме какво се е случило никой не ни вярва, но ние знаем. Преживели сме приключение. Първото от многото.
Наскоро пак си бях на село. И баба ми вече я няма. Никого няма. Дори и в селския магазин няма нищо. Той просто си съществува, за да имат причина хората от селото, малкото останали, да се събират на по бира привечер, за да не стоят сами вкъщи.
Помня първия път, когато между едното и другото ми ходене на село бяха минали неусетно 5-6 години. Бях прескочила границата от тийнейджърство до голям човек и когато отидох никой не ме позна. Хората ме гледаха съмнително, аз тях също. Все едно аз съм натрапница в техния малък, изолиран, застинал във времето свят. Мен пък ме беше страх от тях, защото не ги помня. Онези, които помнех ги нямаше, а къщите им пустееха. Техни роднини не идваха, а приятелите им отдавна си бяха отишли. Нямаше никой, който да ги помни или поне не по начина, по който иска да бъде запомнен човек.
Спомням си, че една от съседките на баба ми ме позна. Аз обаче не я помнех. Когато ни питаше „как е в Софията” очите й изглеждаха така все едно пита за Ню Йорк. И досега съм убедена, тя не знае кой е и какво е Ню Йорк. Най-малкото пък къде се намира!
Тези хора там гледат фолклорни програми, БНТ и втора програма, както все още наричат БТВ. За изборите, когато наближат, говорят така все едно се случват в някакъв друг свят. Хората на село, на едно такова отдалечено, изолирано, празно село, мислят и живеят различно. Много по-различно, отколкото всеки един от вас си представя.
Донякъде всички тези неща и случки ме карат да разбирам защо „модерността” на ходенето на село се е изпарила и е била заместена от модерен „Сървайвър” тип къмпинг, курорт, каравани и прочие. За мен обаче времето, в което не можехме да си позволим море, моето отдалечено село беше това море. Прекарвах там по 3-4 месеца, така е правила майка ми, там се е родила баба ми, там живяха пра-баба ми и пра-дядо ми.
Истина е, българските села не са това, което бяха. Животът там е спрял. Те са като студен душ за хората, които не са свикнали да виждат такива места. Там няма библиотека, няма кино, училището и детската градина най-често са затворени. Магазинът е един и в него няма кока-кола, фанта, Данон. Киселото мляко „на баба” има абсолютно различен смисъл. Хората, които са останали да живеят там са 40-50 години плюс. Усеща се специфичната миризма на обор. Тя се носи по улиците и е нещо като отпечатък на селото. Усетиш ли миризмата, разбираш, че си пристигнал. Автобус има два или три пъти на ден, и често през уикендите не пътува. Хората там не са чели книга от години и никога не са виждали 3D кино.
Поради всички тези причини никога не бих заменила селото си, за която и да било почивка на света. Всяка година си ходя там. Вече е само за седмица, но ходя. Хората ми разказват за живота си там, аз им разказвам за София. Умират от радост като им кажа, че си изкарвам прехраната с писане. Казват, че съм писателка. Така си прекарвам част от лятото. Никой от моите приятели и колеги не казват „ще си ходя на село”, когато ги питам как ще почиват. Аз го правя. Те ме гледат скептично и ме питат защо ще прекарам малкото отпуска, която имам на село. Обяснявам. Те разбират, но пак са скептични.
Българското село бавно изчезва.Но докато моето го има, всяка година аз ще съм там.
