Селото & The City

| от |

Лепа Здравкова, Webcafe

5 дни съм в София и два на село. Така създавам собствена фън шуй система за баланс, хармония и конфликт на реалности. Защото единственото общо между селото и София е асфалтът на Е 80. Оттам насетне, приликите и съвпаденията са като в обяснителните надписи на филм – случайни. Единствено главните действащи лица са замесени еднакво в тоя странен сюжет от градски космос и селска сатурнова дупка.

Селото на майка ми е в гънките на Средна гора. Има кмет, действащо читалище, наскоро закрито училище, образцова детска градина, 1000 човека, 1000 кози, 30-тина коне, 50 крави и 4 щрауса. Тия последните случайно попаднали в селото, но съвсем елегантно се вписват в натюрела на бившето ТКЗС. Малки са още и с нетърпение ги чакат да пораснат – дали да почнат да снасят, или да завържат по-сочни бутове, ще стане ясно…

Това село е място, където бившият вече учител по физическо има издадени 3 стихосбирки с любовна лирика, а комбайнерът се изявява като Микеланджело и рисува с блажни бои по дуварите на речното корито. Съседката е горда носителка на прякора „Бела Рада“, щото не сваля белите дрехи – ни на къра, ни на двора. Има и друг интересни имена и хора – Динко „Сери копче“, щото като говори, все едно е на голям зор, Ана „Турталана“, леко пълна по селския критерий и герои като: „Ковчежника“, „Историята“, Де Гол“, „Робинзон“, „Белята“.

На дядо ми, селския даскал, му викаха „Мусолини“. Тия артистични хобита на местните са ги прочули в околността, че и по-далече. А лютият им нрав лично на мен ми е много присърце. Псуването и говоренето на цинизми ми действа като лечебна лирика, а най-добър в нея беше местният козар.

Този ненадминат майстор на речитативи обаче изпадна в депресия. Не зная дали депресията има градски и селски вариант. Той 3 дни поред разправяше: „Абе, що се не обеся, да еб@ вашта мама!“ и на третия ден козите си дойдоха без него. Синът му го откри увиснал на едно дърво в гората. Каква мъка е отглеждал в душата си, ние не разбрахме.

Други обаче, тешат мъката си по стара изпитана рецепта. И започват ударно деня с препълнена пластмасова чаша червено вино. Веднъж една приятелка на майка ми дойде на гости в 8 сутринта. Питам какво да й предложа за пиене. Тя вика: „Нищо не можеш ми предложи. И кафе съм пила, и чай съм пила и ракия съм пила!“.

Спомних си как навремето баба ми ходеше всеки обед при съседката да й носи компот. Уж беше от череши, ама в него череши нямаше. Веднъж се обърках и го отворих, оказа се червено вино. А баба така весела се връщаше от това съседско парти…

Нашият род официално е популярен като „Батарейните“, щото като почнат да говорят – спиране няма. Вуйчо ми е най-ярката демонстрация за селска лудост, селска чест и любов към речта. Нуждата му от общуване го държи заспал само 3 часа на денонощие. Всяка сутрин става в 5 и буди жена си по възможно най-технологичен начин. Пуска всички уреди и машини на празен ход, за да вдигат шум, прави и кафе и вика: „Николино, ставай! Планьорката започва!“. Денят му е разграфен в ръчно изработена екселска таблица, по часове, направления и участници.

Веднъж му викам: „А бе, вуйче, ти без твойта жена си свършен! Ама остави я да си почине малко, де!“. А той: „А-а-а, не, ние за 40 години заедно само за 5 часа сме се разделяли. Даже като съм в тоалетната, викам я да ми приказва отвън пред вратата“. Освен да помечтая за любов кат тази, какво друго да кажа…

В двора имаме куче, немска овчарка. Тя инстинктивно лае по всички пияни и цигани. Първите са много, от вторите няма никой. И винаги е било така. Миналата година сбъркаха, та дойдоха няколко цигански семейства и се настаниха в пет изоставени къщи в селото. Причината – да берат дърва, както се изразяват тук.

Те браха, браха, ама станаха много смели и взеха и други работи да берат. Местните хайдуци, повечето от които са ловджии, някак присърце приеха тоз проблем. След няколко ръкопашни боя, с прорезни рани, комоцио и счупвания, драмата генерално се разреши навръх Великден. Тогава се организира нещо кавър версия на Априлското въстание, което ни освободи от всичко, що няма пряка връзка със селото. Имаше полиция и жертви, но нямаше летален край.

Тук пиенето води до интересни стълкновения. Бях на пазар в селското“сити“, когато се появи един от видните пиячи, мой набор. Говорим си с продавачката, а до нея седи дъщеря й, болна от мултипленна склероза. Нашият герой Зането пие и мълчи, пие и мълчи. И по едно време устата му се отвори и рече: „Ама, стрино, ако опна щерка ти едно хуууубаво, дали па няма да се оправи, ма?“. Стрина ти Гана безмълвно взе дървения стол, дето седеше на него, и го разби в простата му кратуна.

Мечтите ми за селско спокойствие преживяха крайно несбъдновение още в самото начало. Едно жарко лято се бях разпищолила полугола на дивана. И чувам как се отваря вратата и пред мен застава ухилен мустакатият съсед Ненко. „Къде е майка ти, ма? Аз докога ще я викам, тя глуха ли е?“, нарежда „колегата“ и дава втора команда: „Ми, ти кво си легнала, ма? Айде, заминавай да я дириш?“.

8 години по-късно аз все така обичам „Странния случай на село Бъта“. Откак видях Бела Рада да пришпорва скутер по селските улици, вярата ми в прогреса се устреми към космоса.

 
 
Коментарите са изключени за Селото & The City