В светлината на прожекторите

„Спотлайт“ идва по кината месеци след световната си премиера, но седмица преди Оскарите, за които е номиниран в цели 6 категории. Oблекчение e и e похвално, че успява да се появи и по нашите кина. „Спотлайт“ заслужава всяка минута от времето, коeто можете да му отделите.

Всички вече са научили историята на филма, тя е част от промоцията му. Разказвам я набързо, за онези, които все пак не са запознати с нея. Екип „Спотлайт“ – съставен от четирима репортери и един редактор – е група за специални разследвания на американския вестник „Бостън Глоуб“ – огромен ежедневник в Щатите. Новият главен редактор на вестника им дава задачата да проучат стар случай, възроден наново, в който католически свещеник е обвинен в блудство на дете. Оказва се, че това се случва за пореден път, но свещеникът нито е наказан, нито изгонен от църквата. Оказва се и, че това не е единичен случай. Оттам, подобно на неприятна лавина, историята се разраства, пораства, става заплашително голяма и страшна.

Филмът на Том Маккарти, който е режисьор и сценарист на продукцията, намира идеалната среда и тон, за да разкаже този тип история. Вместо да залитне в мелодраматичното, в което хиляди кахърни хора си скубят косите, плачат и проклинат, също така самоотвержено да отрече и зачеркне църквата, или да залитне в крайния хирургически рационализъм, в който с назидателен тон и без никаква чувствителност просто да снася някакви факти, той избира да е някъде в средата. Да не обвинява и да не чете морал.

Първото и най-важното нещо за такъв тип филми по реални събития, е да избереш гледна точка, от която искаш да разкажеш историята. И Маккарти избира тази на репортерите на „Бостън Глоуб“. След това избира тона, който е премерен, рационален и емоционален, само на местата, които наистина си заслужават.

Той не показва гледната точка на Църквата – за него и филмът тя е една имагинерна система, която съществува от едно време и ще продължава да го прави, независимо от всичко. Не я заклеймява, но не й дава право да каже нещо, защото такова в случая тя не заслужава.

„Ако цял град участва в отглеждането на едно дете, то целият град участва и в неговото насилване“, гласи една от репликите във филма. Лентата просто казва, че всички са знаели, дори несъзнателно, но са си мълчали досега. Защо? Отговор на този въпрос няма да получите, в случай, че се чудите.

„Спотлайт“ е филм за истината, която удобно сме избрали да забравим. Защото тръгнеш ли срещу социума, в който живееш, обърнеш ли се против него, посочиш ли го с пръст, вероятността този социум да те погълне и изплюе е много по-голяма, отколкото ти да го победиш като един малък герой.

Това се случва и винаги се е случвало, а най-лесно е да обърнеш глава настрани. Много преди теб вече го направиха. „Спотлайт“ обаче е филмът и случаят, който ти казва, че понякога не трябва да дадеш другата буза, както пише в някаква книга и те учат в ранна възраст, а да отвърнеш с юмрук. Много след теб ще направят същото най-вероятно.

В процеса на разследването и разказа на филма, екип „Спотлайт“ се разделя на лагери – не дали тази история е вярна или невярна, те знаят истината и като повечето журналисти са натрапчиви, потресени, малко крайни на моменти. Техният спор е кога и как да я разкажат. И изчакват, защото понякога търпението е най-важната добродетел. Защото нещата не се случват, когато ти ги искаш, а когато си готов за тях. Историята излиза малко след Нова година през 2002-а и хвърля в потрес целия град, а впоследствие и страната. Близо 90 свещеници само в Бостън са блудствали с деца. Църквата няма коментар. Вестникът излиза и статията печели „Пулицър“ година по-късно.

„Спотлайт“ е смазващо добър филм. От премерения си тон и монотонност до плавния си разказ и липсата на емоционалност на моменти. През актьорския си състав от Майкъл Кийтън, Марк Ръфало, Рейчъл Макадамс, Лиев Шрайбър, Стенли Тучи, Били Кръдъп и още куп други безобразно добри актьори. Чак до страната, която е заел и гледната точка, от която я показва, без да се натрапва, но с леко прокрадващото се послание. Пък който разбрал-разбрал.

Много хора биха посочили грешките, липсата на множеството гледни точки, леката назидателност на моменти и прочие неща, мога да изброявам до утре. Аз просто избирам да не ви занимавам с това. В крайна сметка всеки решава сам за себе си.

„Спотлайт“ е филм, който е избрал да разкаже една история. В нея няма герои и победени. Няма жестоко натирени и наказани, и такива, които се накичват със златните лаври. От началото си до самия си финал той е в идеалната среда. По-скоро неутралната, реалистична среда. „Защото всички ние живеем в тъмнина, лутаме се и се блъскаме в предмети. И идва един момент, в който някой светва лампите. Тогава виждаме всичко и най-лесното, което може да направим е да започнем да се обвиняваме един друг“, гласи една от финалните реплики на Лиев Шрайбър, която може да обобщи „Спотлайт“ съвсем спокойно.

Дали ще изберете „Спотлайт“ за вашия филм за кино тази седмица е въпрос на личен избор. Дали ще го харесате е въпрос на вкус. Макар да вярвам, че има неща, които не могат да не бъдат харесани. Толкова е просто.