„The Newsroom“ гледан от петте ъгъла на „Петата власт“
Покрай дългото чакане на „Четвърта власт“, края на втория сезон на „The Newsroom“ по HBO и ситуацията у нас, решихме да направим един експеримент. Как феновете на „The Newsroom“ възприемат сериала, търсят ли аналог със ситуацията на медиите у нас? Дали го виждат като пример за това какви трябва да са българските медии и очакват от „Четвърта власт“ да покаже какви наистина са?
Факт е, че „Четвърта власт“ няма как да бъде като „The Newsroom“, така както БНТ не е HBO. Или може би не? Може би реакциите в САЩ по отношение на „The Newsroom“ и тези в България след първите два епизода на „Четвърта власт“ си приличат? А можем ли да вземем пример от „The Newsroom“ както в правенето на сериали, така и в реалния живот, в истинските медии. Да, България не е САЩ. Но винаги можем да следваме добрите примери, макар те да са на филм. Да, това може и да не е реалността на американската журналистика. Със сигурност картината е неточна, непълна, има нещо пропуснато, нещо измислено. Но… Такива са моите мисли. Кой какво вижда в „The Newsroom“ обаче ще разберете по-надолу. Ето първите 5 мнения. Още толкова след седмица. А после… После от друг ъгъл. От нюзрума. Да видим как изглежда реалността.
Александрина Георгиева :
„Sorkin’s shows are the type that people who never watch TV are always claiming are better than anything else on TV”, пишеше в ревюто на първия сезон на „The Newsroom“, публикувано от Ню Йоркър. Само едно от купищата негативни ревюта, с аргументи, вариращи от „Tова не се случва в истински нюзрум!” до „Никой не казва нищо, което да не е гарнирано с 20-минутна лекция за това колко важни са новините”.
Бивайки представител на хората, които не гледат телевизия, включително новини, обаче мислят, че новините са адски важни и се учат да ги правят, смятам категорично, че нереалистичността (да, добре) и любимите на Соркин епични-морални-вдъхновяващи-категорично верни-перфектно аргументирани-емоционални речи са едни най-важните неща в сериала. „The Newsroom“ трябва да бъде прожектиран по време на лекциите по журналистическа деонтология във ФЖМК. (Ако не знаете какво е деонтология, това е професионална етика. Силно неразвита в България практическа страна на медийната работа.)
При всичките му недостатъци, „The Newsroom“ показва отношението към журналистическата работа, която всеки новак-идеалист-стажант би трябвало да има, когато започва работа. Или поне средата, в която би трябвало да попадне. Една от най-големите скрити опасности на журналистиката е постепенното разтягане на моралните принципи на работещите в нея – заради гонитбата на рейтинг, заради търсенето на важна новина (или просто сензация), заради загубата на усет как изглеждат думите им отстрани. Докато те постепенно не се превърнат в създания, които пишат заглавия като „Петима станаха курбан в автомобилна катастрофа.” Няма нито една причина, която да ме убеди, че човек с всичкия си и с елементарно възпитание би могъл да пусне това изречение за публикуване. Противно на здравия разум обаче много от българските медии са такива и в много от тях стажантите са сбутани в ъгъла, необучавани или по-лошото – обучавани, че този тип работа е НОРМАЛЕН. Че това е истинска журналистика и на хората им е полезно да я четат. Сериозно? В „The Newsroom“ Уил Макавой разкарва стажантката си наляво-надясно да изравя никому ненужни факти и да потвърждава достоверността им просто за да се научи как и защо се прави това. На екипа, провалил се с „Генуа”, им отне 11 месеца разследване и заблуда с 3 фалшифицирани материала, за да обявяват скандал, който други биха пуснали на минутата. Колкото журналистите, толкова и публиката имат полза да си припомнят идеалистичната страна на тази професия. Дори и да е само от екрана.
Епичните, епохални, естетични речи са в действителност класически учебници по етика – онези елементарни правила, от които пренебрегваш едно, после друго и накрая не виждаш нищо лошо в публикуването на PR текстове, без да упоменеш, че те не са журналистически материали. Важно ли е това, което пиша? Дава ли на публиката информация за това как страната бива управлявана? Използвам ли най-добрите възможни аргументи? Колко често виждате отговорите на тези въпроси, в новините, които четем, гледаме и слушаме всеки ден?
Разбира се, на човек, невълнуващ се ежедневно от темата, е силно вероятно да му писне да слуша лекциите на Соркин по 40 минути на епизод. Което подлежи на промяна. Ако първият сезон бе дидактично преподаване на етика (изумително чаровно по мое мнение), то вторият е прилагането на всичко, което Макавой, Макхейл и Скинър изприказваха преди това, на практика. И пример как дори най-коравите принципи могат да те доведат до погрешен изход. Всичко това, гарнирано с неподражаеми светкавично бързи диалози, тънък хумор и поглед през рамо към близкото минало.
„The Newsroom“ е съвременна приказка. От онези, показващи света такъв, какъвто би трябвало да бъде. И какъвто много рядко го виждаме – особено у нас.
Жени Колева :
Това не се случи само на Маги Джордан. Това се случи и на мен няколко дни преди да гледам епизода със стрелбата срещу конгресмен Габи Гифърдс. Беше 18 юли 2012 г. И ми се случи описаното по-горе. Шокът още беше там, когато гледах (със закъснение) въпросния епизод и не можех да повярвам как ситуацията се повтаря почти изцяло.
„Нюзрумът“ ми хареса не в този момент, хареса ми още от първия епизод. Защото е толкова близък до мен и работата ми и в същото време е толкова, толкова далеч и то не само защото не работя в нюзрум към тв шоу. Не просто ме забавлява (Чарли Скинър е прекрасен), но ме кара и да се замисля за това, което правя, което правят колегите във и извън моята медия, колкото и да е дори утопичен на моменти.
Дарин Стойков :
„I am on a mission to civilize“, казва главният герой в сериала и в отговор получава поредица от кариерни крошета, шампанско в лицето или удари под кръста.
Има ли значение колко ъперкъта ще отнесеш докато реализираш мисията си? Трябва ли да спреш? Ще престанеш ли дори и когато си направил най-грандиозната грешка в работата си?
Три пъти не.
Защото мисията му е вярната, макар и да не изтръгва сърцето си, за да води хората през тъмната гора. Модерната версия на Данко, както искате го приемайте. Аз му вярвам, следвам го. През тъмната гора на медийната манипулация
Аспарух Калянджиев :
За „The Newsroom“ ми липсва подходящ български реален еквивалент, с който да го съпоставя, макар че вероятно най-близо до него би трябвало да е БНТ (ако не беше лесната сменяемост на ръководството там и конюнктурната зависимост от регулатори като СЕМ. Може би близо до това беше някогашният Ефир 2, в който имах редкия шанс да бъда за кратко – и където цареше такава свобода и съвестност, каквато виждам и в сериала. Като свобода и Канал 3 донякъде го докарваше преди, но като качество на реализацията, сори, не. Питам се дали Нова в началото, докато беше още сръбска, не можеше да еволюира до нещо такова, но в амбициите да става национална ударно изгуби този шанс, а гърците клекнаха и станаха подлизурковци на властта. Странно – всичките бг аналози, които намирам, все са в минало време. Съвпадение? Самият сериал е добър като сценарий, много правдоподобен като реализация (дори и за хора, които са били в истински тв нюзрум) и убедителен особено в конфликтните ситуации, но междуличностните отношения са кърпени на коляно. Особено последният епизод на втория сезон е… дай да съшием с бял конец всички възможни сюжетни нишки, че току-виж не ни дадат да снимаме трети сезон. Иначе представя ТВ журналистиката точно така, както съм си я представял, когато още учех във ФЖМК, и вероятно ще накара доста младежи да се замечтаят за ТВ кариера, без да съзнават, че това е позахаросана илюзия. Любим момент – от началото първия сезон, цялата тирада на Уил, която отприщва нещата за него и в която изрича всичко, което се е смятало за табу:
„And with a straight face, you’re going to tell students that America is so starspangled awesome that we’re the only ones in the world who have freedom? Canada has freedom, Japan has freedom, the UK, France, Italy, Germany, Spain, Australia, Belgium has freedom! Two hundred and seven sovereign states in the world, like 180 of them have freedom.„
Може би, де да знам, защото съзнавам, че сега почти нямаме реална свобода, макар да имаме формална такава? 🙂 Иначе харесвам целия цитат – чак до „We were able to be all these things and do all these things because we were informed. By great men, men who were revered.„ Въпреки че го сверих с IMDB – защото не го помня дословно 🙂 Любими герои, странно, но – тези от старата гвардия: Чарли Скинър, Уил, Леона. Може би заради по-бомбастичните им изказвания и повечето харизма, идваща с възрастта 🙂 От по-младите: Слоун, в някаква степен Дон. Просто са ми по-убедителни, не толкова картонени, колкото примерно са Маги или Джим. Макар че ако аз трябваше да се асоциирам с някого, очевидно би бил Нийл – може би заради туитър обсесията 😀
Общо впечатление: качествено журналистическо моралите, което обаче заради заигравките си със стила на ромкомовете и сапунките и опитите да угоди на женската аудитория ме поразочарова от време на време. Но ако успее да създаде поне малко илюзии у младите, за да искат да учат и работят тв журналистика, само мога да му сваля шапка. Не вярвам обаче тук да се заснеме подобен сериал – и нямам илюзии за предстоящия „Четвърта власт“, който без съмнение се опитва да уцели същата ниша, но просто няма да успее, защото не слага до такава степен на първо място морала – и поне ако съдя по трейлъра, ще е доста циничен. С други думи – мисля, че ще е успешен в България, но с никакъв шанс да бъде продукт за глобална аудитория.
Това са първите мнения за „The Newsroom“. Скоро очаквайте още, а ако желаете да споделите вашето, пишете ни. А ако някой не го е гледал, може да поправи този пропуск. Двата сезона ви очакват в #HBOGO на hbogo.bg.
