Тежестта на короната: Константин Велики – императорът-светец

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.  

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

На 22.V.337 г., заобиколен от роднини, придворни и стражи, умира император Константин Велики. Малко преди смъртта си, владетелят призовава при себе си епископа на Никомедия – Евсевий. Духовникът е помолен да покръсти умиращият император. Тайнството е извършено и в смъртта си Константин получава шанса да се нареди сред светците на християнската църква. Неговият биограф – седемдесет годишният тогава Евсевий Кесарийски пише две години след смъртта на владетеля „Единствен той заслужава приживе и след смъртта си такива почести, понеже нещата, които е постигнал, остават недостижими за никой сред гърците, варварите или дори сред старите римляни, понеже човек като него никога досега не е съществувал в историята на човечеството.“

Когато Константин умира, той оставя след себе си една променена и обновена империя. Последният обединител на римското наследство съумява не само да запази устоите, наследени от Древността, но и да даде нов живот на римската култура и общество, позволявайки на християнството да се разпространява свободно из Средиземноморието. Именно съюза между църква и държава, който Константин завещава на своите наследници, ще се окаже най-трайното и значимо наследство на дългото му и събитийно управление.

Флавий Валерий Константин е роден на 27.II.272 г. в Найсус (дн. Ниш). Баща му Флавий Констанций, наричан Хлор, служи като войник в римската армия и се издига до член на личната охрана на легендарния император Аврелиан (270-275 г.). В това му качество Констанций участва в някои от най-паметните римски кампании за целия III в. По време на похода срещу палмирската царица Зенобия, Констанций се среща във Витиния с бедна местна девойка на име Елена. Двамата се влюбват и заживяват заедно, а от съжителството им (учените все още спорят дали са били женени наистина – б.а.) се ражда бъдещият император Константин.

След смъртта на Аврелиан, Констанций Хлор остава част от обкръжението на Диоклециан. Когато последният заема трона на Рим през 284 г., Констанций Хлор е назначен за управител на родната си провинция Далмация. Семейството му пътува заедно с него, както е обичайно в онази епоха. Младият Константин израства с възможно най-доброто образование за времето си и от дете е приучен на основните войнски привички с цел да последва успешната кариера на баща си.

През 289 г. Констанций Хлор се разделя с Елена заради нейното по-ниско потекло и се жени за Теодора – дъщерята на Максимиан, владетеля на Запада. Реално, според реформата на Диоклециан, Римската империя се разделя административно на две половини, управлявани от август. Диоклециан взема Изтока, а Максимиан – Запада. За наместник и наследник на август-а се издига цезар.

Именно преследвайки тази титла на наследник, Констанций се жени за Теодора и става приемник и наместник на Максимиан. Въпреки раздялата си с Елена, Констанций запазва сина си Константин като свой бъдещ наследник. Младежът е изпратен в двора на Диоклециан в Никомедия (дн. Измит), където учи латински, гръцки и философия, получавайки обичайното средно образование за тогавашната епоха.

След като навършва 20 години, Константин започва да получава военни назначения като трибун и бързо печели популярност в двора с редица победи срещу варварски племена както в Мала Азия, така и на Балканите. През 296-298 г., Константин се прославя в поредица от походи срещу Персия, извоювайки си най-високия трибунски чин в тогавашната армия – еквивалент на днешните генерали.

През 305 г., оттегляйки се от властта, Диоклециан обявява за августи своите наследници – цезарите Констанций и Галерий. Вместо обаче за следващи цезари да бъдат поставени Константин и Максенций, сина на Максимиан, Галерий успява да определи за бъдещи наследници своя приятел Север и племенника си Максимин.

В тази обстановка Константин, който се страхува за сигурността си докато е в ръцете на Галерий, успява да се измъкне от Никомедия и заминава за Галия, където се присъединява към двора на баща си Констанций. Баща и син прекарват 305 и 306 г. в походи срещу пиктите в Британия. През 306 г. Констанций умира. Отхвърляйки волята на Галерий, легионите на Хлор обявяват сина му Константин за август.

Константин е хитър и предпазлив – той изпраща официално писмо до Галерий, в което посочва, че армията го е заставила да вземе титлата август и моли за официално признание. За да избегне възможна война, Галерий предлага компромис – Константин да бъде обявен за цезар на Запада, а августейшата титла да бъде призната на Север, каквато е била последната воля на Диоклециан. Разумен и предпазлив, Константин се съгласява.

Подсигурявайки властта си над Британия, Галия и Испания, Константин провежда още няколко успешни, наказателни експедиции срещу пиктите. През 307 г. той се прехвърля в Галия. Възползвайки се от смяната на властта в Рим франките пресичат р. Рейн и нахлуват в дн. Северна Франция.

Константин организира местните войски, разгромява франките и пленява двама от кралете им. За да затвърди позицията си, Константин организира триумфално празненство в град Аугуста Треверорум (Трир) – тогава де факто столица на Западната империя. Франкските крале и войните им са хвърлени на дивите зверове в градския циркус (местната арена, еквивалент на римския Колизеум – б.а.) 

Трупането на престиж и военен опит се оказва съвсем навременно. Между 309 и 313 г. Западната римска империя е разтърсена от поредица бунтове. В хода им върховенството се оспорва от бившия август Максимиан, неговият син Максенций, Север II и новото протеже на Галерий – Валерий Лициниан Лициний. През 310 г. Константин успява да разгроми войските на Максимиан, заставяйки разбунтувалият се бивш август да се самоубие.

За да подсили своя публичен образ, Константин плаща на оратори, които да разпространят версията, че рода му всъщност произлиза от управлявалия век по-рано император Клавдий II Готски. Борбата за публичен престиж се съчетава с политика, наречена дамнацио меморие – изтриване на всички публични паметници, които споменават името на политическите му опоненти. Същевременно се засилва и ролята на свещения култ към „Непобедимото слънце“, което се появява в образа на войн, рамо до рамо с Константин на новите монети, които той заповядва да се секат след 310 г.

През следващите 14 години Константин води постоянни войни за налагане на своята абсолютна власт над цялата империя. През 312 г. той разгромява Максенций, който се опитва да се наложи като август на Запада след смъртта на Галерий през 311 г. След битката при Милвийския мост, армията на Максенций е разгромена, а според легендата Константин получава божествено вдъхновение чрез видение. Съгласно повелята на Бог, Константин заповядал на войниците да изрисуват гръцките букви „Х“ и „Р“ върху щитовете си. Тази версия, разказвана от християнските хронисти съвпада с цялостната традиция за използване на боговдъхновени чудеса, с които да се обясни налагането на християнството в Римската империя.

След победата над Максенций, Константин и Лициний си поделят империята, признавайки се взаимно за августи. През 313 г. те издават заедно прочутия Милански едикт, с който обявяват пълна религиозна свобода на вероизповеданията в империята. С това се слага край на епохата на гонение на християните в Рим, започнала с Нерон през I в. сл. Хр. Константин се надява да открие съюзници в лицето на засилващата се християнска общност. Именно с тази цел, императорът се заема да подпомага християните в своите земи и да спомага за организирането и рационализирането на тяхната доскоро забранена религия.

През 324 г., за да ознаменува надмощието си над Лициний, Константин започва да изгражда нова столица за империята. Избран е стратегически разположения град Византион, намиращ се на Босфора между Азия и Европа. Градът е трансформиран от малко провинциално пристанище в грандиозен градски център, изпъстрен с мраморни сгради, огромни стадиони и Хиподрум за провеждане на популярните конни състезания.

Изградени са редица храмове, обществени сгради, подобрено е и водоснабдяването. За защита на града е издигната стабилна крепостна стена. Официално, новата столица е осветена на 11.V.330 г. За да засвидетелства важността на християнството в своята обновена империя, Константин изгражда редица християнски църкви в града.

Междувременно, императорът продължава да се грижи за утвърждаването на собствената си власт. През 325 г. той свиква в Никея Първия вселенски събор на всички християнски църкви в империята. Целта е императора да наложи ред и единство в религията, която според него може да даде така търсеното обществено единство на обхванатата в криза Римска империя. За целта обаче религията трябва да бъде обновена така, че да отговаря на нуждите на имперската власт.

Императорът налага идеята за единна църковна йерархия, назначавана отгоре надолу и потвърждавана от светския владетел, който да действа като защитник на Църквата. В замяна духовенството дава на императора божествената санкция да управлява единствен от името на и по волята на Бог. За да затвърди ролята си на бранител на вярата, Константин впряга имперския военен и административен апарат, за да подпомогне борбата срещу арианството – дотогава течение в християнството, впоследствие обявено за ерес на Никейския събор.

За да си спечели политическа подкрепа в империята с оглед множеството си опоненти, Константин спира масовото назначаване на военните от коническото съсловие на ключовите държавни постове и отново позволява на патрициите от сенаторското съсловие да поемат функциите на ключовите за империята постове, в това число и управители на провинции. По този начин императорът се възползва от значителните финансови ресурси на сенаторското съсловие, за да насочи средствата им към обновяване на провинциите и градовете, на които те са назначавани като командири.

По отношение на висшата администрация, Константин заменя колегиалния принцип, предпочитан от Диоклециан с окончателното налагане на династичния принцип, поставяйки на първо място своите кръвни роднини и съпрузите на своите сестри и дъщери. Тази практика ще продължи през целия IV в. Вследствие от нея династичния принцип ще се наложи като обичайна практика за разпределяне на властта в Средновековна Европа.

След като поема пълен контрол над империята през 324 г., Константин се заема да стабилизира границите й. С поредица от успешни походи, императорът разгромява германските племена в района на реките Рейн и Дунав. Впоследствие легионите му разгромяват сарматите и готите и временно възстановяват римския контрол върху двата бряга на р. Дунав в дн. Румъния, като според някои археологически находки, римският контрол се простира на север до вала Новакова бразда.

На изток римската власт е възстановена в Армения, където на трона е поставен верен на Рим цар. Единствената война, която Константин не успява да спечели, е замисления от него поход срещу Персия. В началото на 337 г. походът срещу Сасанидите е отложен, тъй като Константин се разболява. Именно тогава се стига до епизода в Никомедия, където императорът приема християнството предсмъртно.

След смъртта си, Константин се превръща в културен, политически и религиозен символ на късната Римска империя и на нейните наследници. Чак до края на XVI в. някои от най-великите европейски владетели ще бъдат наричани „новия Константин“ и дори ще претендират, че произлизат от него по пряка кръвна линия. Светец, завоевател, законодател, реформатор, носител на мир – Константин е владетел от типа, който твърде рядко се среща не само в европейската, но и в световната история. С право следващите поколения му даряват прякора „Велики“.