Ще ти направя предложение, на което не можеш да откажеш

От близо половин година тече кампания за концерта на „Кръстникът“ – най-известното филмово творение за един от майсторите на филмовото изкуство – Франсис Форд Копола и неизменния Марио Пузо.

Така нареченият концерт се рекламира от януари и този уикенд се състояха цели две негови случвания. Просто едно не можа да победере желаещите. Може би, защото филм и концерт в едно наистина са неустоима оферта.

Само искам да вметна, че ако си мислите, че това по някакъв начин е концерт, то ще останете разочаровани, точно като мен. Не, това си е прожекция на „Кръстникът“ – безпорно шедьор в киното и най-вече в своя жанр – при това тройно по-скъпа, придружена от симфонично изпълнение, точно като това във филма междудругото, от симфоничния оркестър на БНР.

На всички, които не са гледали „Кръстникът“, и на които очевидно бях случила в зала 1 на НДК, бих попитала „Защо?“ и какво е станало, че са го пропуснали, а на другите ще кажа, че времето, когато смешките във филма бяха реални смешки отдавна е отминало. В наши дни „Кръстникът“ се гледа просто като великолепно кино, а ако е придружено с музика, още по-хубаво.

Най-разочароващ обаче е фактът, че зала 1 на НДК отдавна не минава за сносно кино. Ще ме извинявате. Тя е тясна, с объркани входове, лоша акустика, лошо разположени места към сцената, особено за филм и ужасна светлина. Тя може да мине за зала, в която да излъжете някой да си направи концерта или хората да се примирят да гледат един филм в годината, но „Кръстникът“ не заслужава това.

Нямам представа каква е била прожекцията, която се е състояла в събота. Не бях там. Присъствах на тази в неделя и истината е, че не останах доволна. Първо, филмът на Копола е правен в началото на 70-те и излъчен през 1972 година. Киното тогава се е правило по различен начин. Ритъмът, музиката, сцените, всичко е било различно… За да издържите „Кръстникът“ в този му вид трябва да имате наистина здрави нерви. Трите часа прекарани на тесните столове, приклещени неудобно не минават неусетно. Особено, когато някой до вас кашля, киха или хърка. Музиката в „Кръстникът“, извинете ме, но не е на толкова много места, че да може да изкарате три часа, само за да я чуете, пък било то и изсвирена от симфоничен оркестър.

Когато предлагаш нещо подобно и искаш пари, за да излъчиш на голям екран филм от 1972-а, пък бил той и този, то трябва да си готов да предложиш нещо наистина специално. Какво е то? Не знам. Измисли го и тогава прибери парите.

Част от хората си тръгнаха по време на антракта. Това учудили ме? Не.

„Кръстникът“ (нещо като) концерт не може да бъде така впечатляващ като „Властелинът на пръстените“. Не искайте това от него. „Властелинът“ е много по-епичен и с много повече звуци и мелодии, които може и заслужават да се чуят на живо. И дори тогава той успя да събере само наистина най-отдадените фенове на поредицата. При „Кръстникът“ това бяха хората, които може и да не са го гледали, но са чували, че става. Или любимото ми – че е шедьовър, който не може да се пропусне.

Ние много обичаме да захапваме този тип рекламни кампании, а когато са придружени от скъпа цена и някакъв вид оферта, сме първи там.

Но нека да ви кажа, шедьоврите задължителни за гледане са много, но това не ги прави годни за правене на концерти със симфоничен оркестър. Сори.

Усещането за „Кръстникът“, което зала 1 на НДК създава е грешно. На екрана, който е с три тона по-тъмен от реалния филм, се разхождат едни зачервени хора, а на половината им диалог, особено на този, който провеждат на италиански, субтитри липсват. Хората се кискат неумесно на първичните смешки и ръкопляскат като чуят най-популярната мелодия. Всичко е тъмно, включително и светлите сцени, а оркестърът изглежда така все едно не свири. С изключение на няколко момента.

Но това не е „Кръстникът“, който аз помня. За мен „Кръстникът“ е шедьовър на гангстерското кино. Брандо, Пачино, Копола, Кийтън, Дювал, Каан, те са майстори в него и продължават да бъдат. Но този концерт не трябва да е просто прожекция, на която да изгледаш филма още веднъж. Той трябва да е нещо друго. Ако снощи трябваше да изгледам „Кръстникът“ за първи път, истината е, че щях да бъда разочарована. Магията отсъстваше, приклещена между неудобните столове и кашлицата на публиката.

Да, „Кръстникът“ е предложение, на което не можеш да откажеш и все пак. Обезценяването на нещо, за да направиш събитие от него не е cool и толкова.