„Бърдмен”: Киното в най-добрата му форма

Ако имаш възможност да гледаш само един филм тази година, увери се, че ще е този

Алехандро Гонсалес Иняриту – мексикански режисьор, на който дължим ленти като „21 грама”, „Вавилон” и „Бютифул”, не е снимал филм от 4 години, като не броим две късометражки и един behind the scene. Това е дълъг период, особено за активен режисьор, но чакането си заслужава, защото Иняриту буквално избухва с „Бърдмен”.

Това пък е първата главна роля на Майкъл Кийтън от 6 години насам. Това е и най-трудният филм, който Кийтън снима по негови думи, лентата, която най-много се различава от онова, което той прави като актьор и персонаж, който е толкова различен от него, колкото са различни родното кино през 2014-а и това на Иняриту. Компания на Кийтън правя Едуард Нортън, Ема Стоун (родена е тя да играе капризни девойки без грам понятие за живота!), Зак Галифианакис, Наоми Уотс и с малки роли се появяват Ейми Раян и Линдзи Дънкан. (Като отявлен театрален критик, на която принадлежи една от любимите ми реплики в лентата: „Но вие забравяте едно нещо, господин Томпсън, вие не сте актьор, а най-обикновена холивудска знаменитост. Ето това е разликата!”)

Някои смятат, че “Бърдмен” е отражение на кариерата на Кийтън, но истината е, че лентата е отражение на живота на всеки човек в даден момент. Историята в две думи разказва за актьор станал мега-звезда с ролята си на супергероя Бърдмен, който се опитва да избяга от това амплоа и да покаже, че може повече. Макар разорен, разведен, с истински разглезена досадница за дъщеря, депресиран и много нещастен, той решава да постави една от любимите си книги, адаптирани на пиеса и режисирани от него самия, на сцената на Бродуей. Колкото повече лентата с историята на персонажа на Кийтън и пиесата разиграна вътре напредват, толкова повече ти като зрител, и Кийтън като участник, стигате до едно и също заключение – „… че скапаната пиеса се превръща в едно странно отражение на шибания ми живот”.

Стилът на Иняриту е уникален, не само като разказ, но и като снимане. Той е направил филм, който изглежда сниман в един кадър (камерата се пуска и не спира да снима, само се мести от терен на терен, до самия край на лентата), по пример на Хичкок, който прави същото в далечната 1948-а с „Rope”. Разбира се, мексиканецът надминава британеца, но не това е важното. Когато Иняриту разказва на свои приятели как смята да снима „Бърдмен”, те отвръщат, че или е невъзможно или толкова трудно, че няма да успее с целия процес в срок. Но той успява и снима цялата лента за 30 дни. Стилът е толкова откачен, че Кийтън и Нортън решават да си направят бъзик с всички и да броят грешките на актьорите. Ема Стоун прави най-много, Зак Галифианакис – най-малко (защото е ейййй толкова голям!) Кийтън се навива да снима филма трудно, защото смята, че това преживяване ще бъде трудоемко и доста откачено, оказва се прав, Стоун, Нортън и Галифианакис се навиват да се снимат, заради Кийтън. Защото са го гледали в „Батман”, „Бийтълджус” и защото Кийтън просто е Кийтън, тоест мега голям.

И тук егото на актьора, на шута, на шоумена е поставено на преден план. Ако Кийтън играе иронично отражение на себе си – бивша мега-звезда, изиграла супергерой, която иска да се завърне към сериозното актьорство, то и Нортън прави същото – неговият персонаж е ненормален актьор, с който се работи трудно, който е избухлив, има гаден характер и както той се изразява: „само на сцената не съм фалшив.”

Не случайно подимето на лентата е „Неочакваната добродетел на невежеството”, защото да не знаеш, да не можеш, да те е страх, да се чувстваш малък, незначителен, наранен, не достатъчно добър, не достатъчно млад, не достатъчно красив е окей. В този ред на мисли, любимата ми сцена е почти към финала, когато Кийтън тича само по бели гащи по Таймс Скуеър, докато хората го снимат с телефоните си и крещят: „Бърдмен, майната ти, нещастнико!”, защото се е заключил отвън на театъра, само по халат, за да изпуши една цигара. Но халатът е захванат във вратата, а неговата финална сцена в пиесата наближава и той трябва да измине 300 метра из най-претъпкания и претенциозен град на света, само по бели гащи, за да влезе през централния вход, от където никой не го очаква. И той го прави. По бели гащи и със смешна фалшива перука на главата.

През цялото време Иняриту работи на ръба на действителността и онова, което се случва в главата на персонажа на Кийтън. Реалността и фантазията се сливат толкова умело, че дори ти, като зрител се бъркаш понякога. „Бърдмен” е крушето на Иняриту, в което модерната поп-култура е подложена на жесток сарказъм и същевременно играе една от най-важните роли. Седмица преди снимките да започнат Иняриту праща на актьорите снимка на френския артист Фелипе Петит, който изминава по въже разстоянието между двете кули на Международния търговски център в Ню Йорк през 1974-а, придружена с послание: „Хора, това е филмът, който правим. Ако паднем, значи сме се провалили.” Но те не падат, а летят и се приземяват плавно на върха, където им е мястото. Не е случайно, че „Бърдмен” откри фестивала във Венеция тази година и взе четири награди там, отнесе и два Златни глобуса вкъщи. Не е случайно и че има 9 номинации за „Оскар”, пожелавам му да спечели повечето от тях.

Защото това е филм за неудачниците. Не, той не ти казва, колко е готино да си неудачник, а ти казва, че въпреки, че не е гот е нормално. Всеки от нас е бил такъв в един период от живота си. И това е окей.