Пътешествието на „Вояджър“ и тайните на Далечния космос

Започва нова страница от изследването на Далечният космос, както наричаме пространството отвъд нашата Слънчева система, а понякога дори и пространството отвъд Астероидният пояс намиращ се между Марс и Юпитер.

След прословутият поход на „Вояджър 1” започнал още през 1977 г. и продължаващ и до ден днешен, за втори път в историята построен от човешка ръка апарат навлезе в пространството между звездите.

На 10 декември от НАСА съобщиха, че автоматичната междупланетна станция „Вояджър 2“ успешно е напуснала хелиосферата (защитния мехур от частици и магнитно поле, създаден от Слънцето) и е навлязла в така наречената хелиопауза. Това е мястото, от където силата на слънчевия вятър става по-малка от необходимата за изтласкването на междузвездния газ, и е считано за външна граница на Слънчевата система.

Разстоянието до хелиопаузата не е известно с точност и вероятно силно варира според моментната скорост на слънчевия вятър и локалната плътност на междузвездната среда, но при всички положения се намира някъде далеч отвъд орбитата на Плутон.

Посредством анализа на данни, получен от различните бордови инструменти на „Вояджър 2“, учените успяха да установят, че космическият апарат би трябвало да е прекосил външния предел на хелиосферата на 5 ноември 2018 г. Тоест напуснал е балонът в междузвездната среда образуван от въздействието на слънчевия вятър и съставен предимно от разреден водород и хелий, който обвива Слънчевата система.

Преди „Вояджър 2“, единствено „Вояджър 1“ е успявал да достигне до региона между звездите – това се случи през 2012 година. Но изследователите смятат, че „Вояджър 2“ може да изпрати повече научни данни, тъй като за разлика от предния апарат, на борда на сегашния, все още работи Плазменият научен експеримент (на английски PSL, Plasma Science Experiment). „Вояджър 1“ носеше със себе си сходен прибор, но за съжаление той се е повредил още през 1980 година – още в началото на мисията му. Именно измерванията на Плазмения научен експеримент успяха да докажат резкия спад в скоростта на слънчевия вятър, който маркира влизането му в междузвездното пространство.

Освен от данните за плазмата, астрономите вадят заключенията си благодарение на измерванията от още три научни инструмента – подсистемата за космически лъчения, инструмента за нискоенергийни заредени частици и магнетометъра. Всички данни единодушно сочат, че „Вояджър 2“ вече е преминал хелиопаузата.

Според Ед Стоун, учен от програмата „Вояджър” на НАСА в Пасадина, Калифорния, все още имаме да научим много неща за региона на междузвездното пространство непосредствено зад хелиопаузата.
Трябва и да се уточни, че макар „Вояджър 1“ и „Вояджър 2“ да са формално в междузвездното пространство, те все още не са напуснали изцяло Слънчевата система. Ще отнеме близо 300 години на апаратите да достигнат до вътрешния пръстен на така наречения Облак на Оорт, в който се намират множество малки обекти, все още под влияние на слънчевата гравитация. А за да отминат външната граница на Облака, ще са нужни може би около 30 000 години. Това е един малък щрих хвърлящ светлина върху представите ни за това колко огромна е само нашата Слънчева система, а какво остава за целия Млечен път, галактиката в която тя се намира.

За съжаление обаче, няма как „Вояджър 1“ и „Вояджър 2“ да работят толкова дълго. Космическите апарати добиват електроенергия посредством топлина, получена от разпада на радиоактивен материал. С всяка следваща година постъпващата мощност спада с около 4 вата. Учените смятат, че „Вояджър“-ите ще работят още максимум между 5 и 10 години. Но голямата цел на екипа е един от тях да функционира поне до 2027 година – точно когато ще отбележим 50 годишнината от изстрелването им.

Но дотогава има още много време, през което учените ще имат шанса да съберат още много уникални данни за нашата Галактика. Откритията тепърва предстоят, а космическият хоризонт пред нас е необятен и ни очаква.