Необяснима страст в стила на Маргьорит Дюрас

Хотел. Море. Неразбрана любов. Неконтролируеми чувства. Необяснима страст. Напълно в стила на френската писателка Маргьорит Дюрас.

Драматизъм във всяко едно отношение, облечен в красиви думи и екстравагантни маски.

Индонезийски маски.

Танц вместо думи. Думи вместо лица. Чувства вместо игра. Тя и Той, по сценария на Ирена Иванова, позната като Рене Карабаш.

Спектакълът по романа „Очи сини, коси черни“ завъртя колелото и вече тръгна по своя собствен път. След две разпродадени изцяло премиерни дати, той бе селектиран за „Черната кутия“ – международния фестивал, който ще се проведе в Пловдив.

Фурорът около тази пиеса в столицата е очакван и напълно в стила на Ирена Иванова. Тези, които следят развитието й, вече осъзнават, че това, което прави на сцената и с писалката в ръка някак бяга напред от Съвремието.

Рене Карабаш, както повечето вече разпознават като актрисата от „Безбог“ Ирена Иванова, остава вярна на ренесансовите, класически традиции. Където изневярата е равна на смърт, а моногамията – утопия. Но по елегантен начин чупи поредица модерни стереотипи, за да покаже, че за изкуството няма норми и правила, а моралът все пак е стожер.

Повечето от нас обичат любовните истории. Особено онези, тежките. Само че без безкрайното вайкане по изгубената любов като в сапунен сериал. Дюрас не се вайка, не се самосъжалява и не търпи възмездие. Душите на Дюрасовите герои се отдават на класическото страдание и самобичуване в мислите си. И по този начин достигат до онзи катарзис, който пречиства тялото и душата от нечистоплътното обичане. Това се случва с Тя и Той, открили истинската си същност вървейки по грешния път.

Тя и Той сключват сделка за 23 любовни нощи, без да носят чувствата, с които да се завиват в ложето. Макар да не откриват в другия това, за което бленуват в реалността, осъзнават, че са попаднали на точния човек, но твърде късно.

Ирена Иванова и нейната адаптация на „Очи сини, коси черни“ показват какво всъщност не трябва да представляват интимните отношения между двама души. Не трябва да са сделка. Не трябва да са рутина. В пиесата или ще преоткрием себе си, или ще се радваме, че не сме на мястото на героите. А след това тайно ще направим своите заключения и ще запаметим отделните думи и изрази, които може би ще запишем някъде, някой ден, за да ги подарим на някой.

„Красив сте по някакъв начин, по който нищо друго не е красиво във вселената, никое животно, никое цвете…“

Харесва ми как Ирена Иванова е запазила вежливата форма, защото някак отпраща към класическата любов, онази епохалната, в която хората се влюбват до такава степен, че посягат на живота си. Ако двете с Дюрас можеха да се запознаят, щяха да си допаднат. Еднакво сложни за разбиране и пъстри за интерпретация, тези две жени имат много общо. Виждането за любовта, която се превръща в даденост и безумното и преследване, когато започне да бяга от нас.

„Човек има желание да целува ръцете ви, очите ви люлее на ръце детството ви, докато сам не се освободите от него.“

Една основна картина преследва зрителя дълго след като излезе от малката зала на театър „Възраждане“. Онзи момент, в който Тя си тръгва, защото не успява да докосне Неговата душа. В момента, в който Тя обръща гърба си и напуска апартамента за любовни срещи, Той се вкопчва в нея, опитвайки се да я спре.

Тя и Той са телата, които линеят за една изгубена любов. Но същевременно не забелязват тази, която идва да компенсира недадената, неосъществена страст.

Двоен смисъл като в азиатска азбука, в която всеки звук има различно значение. Собствено разбиране за любовта на два различни индивида, никой от които не схващащ гледната точка на другия.

Среща след среща като в игра, в която актьорите Дария Митушева и Николай Марков успяват да изживеят една сценична треска, която да превърнат в изкуство с цената на няколко физически травми.

Режисираните срещи на двамата търсещи любов в апартамент в крайна сметка срещат душата с друга душа. Но сякаш щастливият край продължава да не идва. Не настъпва, докато човек не осъзнае, че през цялото време е прегръщал щастието и не го е разпознал.

Това е усещането, с което един след друг хората се изнизват умислени от салона. Разпознавали ли са любовта си до сега?

„Аз не ви познавам. По дяволите, вие не се познавате. Вие нямате място.

Затова ви обичам. Вие сте изгубен. Като народ без потомство. Като мен.“

Дълбоките метафори на текста, адаптиран от Ирена Иванова са подкрепени с музика, от която със сигурност ще ви побият тръпки. Това е личният реверанс на Рене към Дюрас. В центъра на произведенията на френската писателска героите са тясно свързани с азиатската култура.

Двамата герои – Тя и Той са със сини очи и черни коси. Знаят, че когато настъпи последната нощ, ще последва раздялата. Той й разказва една и съща история отново и отново. В стаята времето е спряло и сякаш героите са попаднали във вакуума на живота.

За да навлезе дълбоко в емоционалността на зрителите Ирена Иванова залага на всички сетива. Затова и музиката към спектала е подбирана със седмици, дори месеци. Лиричното пиано на Снежана Бахчеванова се редува с традиционна индонезийска музика, която се усеща с всяка фибра по време на представлението.

Залата е озвучена от дълбокия и запомнящ се глас на актьора Велизар Бинев, за който това е завръщане на сцената след дългогодишните му актьорски появи на големия екран в над 80 чужди продукции. Зрителите чуват и въздействащия текст на поета Владислав Христов – „Писма до Лазар“. Кожата настръхва, представлението продължава.

Именно тази негова творба отразява историята по поетичен и абстрактен начин, прорязвайки я по цялото й протежение до края. Постановката е в характерния експериментален стил на Ирена Иванова.

„Защото с влизането си в онова кафене, ви видях потънал в онази… кротка тъга. Прииска ми се да започна да умирам по вашият театрален начин. Прииска ми се да умрем заедно. Исках да притисна тялото си до вашето и да чакаме смъртта. На сутринта, когато казахте че искате да ми плащате, разбрах, че не сте нито безсилен, нито насилник. Вие просто бяхте излезли от живота“

Постановката „Очи сини, коси черни“ е неочакван спектакъл за тежестта на чувствата. Както Дюрас, така и Ирена Иванова обичат да дълбаят в екзистенциалните теми и оставят почитателите им не в задъдена улица, а на кръстопът. Всеки сам носи тежестта на избора си и след това трябва да понесе последствията си. дори да не изберем нито един от двата пътя, а изчакваме на едно и също място – това също е избор, който ще има своите последствие. На излизане от малката зала на „Възраждане“ всъщност си помням за един автограф, който получих върху първата й стихосбирка „Хълбоци и пеперуди“ – „Смисъл, Криси“ ми беше написала тя. Точно това намерих в Ирена по Дюрас.