Котаракът, който отиде до Бобов дол и открадна три сърца

Спомням си нощите като дете, когато на сутринта с майка ми и баща ми заминавахме за море. Не можех да спя от вълнение, будех се в трескаво очакване, все едно морето вече ме викаше с всичките си магии – синьо-зелените вълни, сладоледите за закуска, безкрайните игри на федербал и тихите, дъждовни следобеди в палатките, които прекарвахме в игри на карти. Това усещане за радост, натикана в гърлото, която иска да се излее, беше пометено от годините и вече нито Коледа, нито предстоящите заминавания за много по-екзотични места от Черноморието можеха да предизвикат у мен такова вълнение.

До тест-драйва на Jaguar XF миналата седмица. Станах със същото превъзбудено нетърпение да подкарам тази кола. Когато я видях, паркирана на паркинга на Мото-Пфое в мрачния Люлин, си казах, че пародийно-селският израз „Ох, Котьо“ добива съвсем нов смисъл, когато става дума за тази „котка“.

Дизайнът моментално приковава вниманието на всички, които имат отношение към автомобилите. Фаровете са взети от флагмана XJ, но вече имат светодиоди. Решетката на радиатора е по-масивна, както и гърбицата на капака, и долните хромирани планки в предната броня.

Сядайки в колата се озовавам в меката на лукса. Кожа в екрю, автоматично позициониране на волана и отваряне на вентилационните отвори, също автоматично управление на скоростите при стартиране на двигателя – всичко това дава мощно усещане за лукс. Вместо традиционния лост за скорост, до дясната ми ръка се мъдри т.нар. Drive Selector – подвижен, въртящ се регулатор, който напомня симпатичен робот. Прави ми впечатление супер удобното лазерно проектиране на скорост, навигация и разпознати пътни знаци за ограничение на скоростта, което е видимо дори при слънчево време (както става ясно малко по-късно). Реакция на докосване на мултимедийната система е леко бавна, което не отговаря на луксозната обстановка и общия комфорт, но кому е нужна бърза мултимедийна система, когато кара бърза кола?

За навигатори съм взела Л.В., 36 год. и Г.И., 64 год. Денят обещава гнусни валежи, така че за последно преди тръгване проверяваме прогнозата и установяваме, че единствените вилаети, в които може да изгрее слънце (а само на слънце червеното на Jaguar-a може да разкрие пълния си блясък), са дупнишките. Какво по-хубаво от XF в Дупница? Тръгваме.

Докато се спускаме по люлинската магистрала, усещам, че колата е малко нервна. В чантата си винаги нося мента, глог и валериан, но в този случай мисля да не ползвам успокоителни. Ще се опитам да я успокоя с малко спорт. Двигателят се оказва много отзивчив на рязко ускорение, дори при скорост над 100км/ч. 8-степенната скоростна кутия и 300-те конски сили компенсират изцяло несъвършенствата на дизеловия двигател, особено при активиран спортен режим на скоростната кутия. Управлението в спортен режим на окачването е много отзивчиво и тонизиращо, за което безспорно спомага и AWD системата.

Вследствие на опознаването на големия котарак по магистралата, пристигаме в Сапарева баня твърде бързо. По план трябваше да обядваме в местната кръчма „Паничище“, но планът не бе съобразен със скоростта, на която е способен ягуара и ние още не сме гладни. Затова правим бърза обиколка около фонтана на площада, около който се носи обичайната сярна смрад, и тръгваме в посока Благоевград с идеята да ядем в „Скарата на Миро“. Уви, оказва се че Миро не работи и на Усойка човек може единствено да си купи обувки и одеяла. След кратко колебание решаваме, че ще е най-удачно да прекараме Червения през дупнишките селски пътища и навлизаме в тайнствените дебри на Блажиево. XF профучава край трактори и лозници и гордо се носи в калта на родните пътища.

Не са минали и петнайсет минути наслада в скута на ягуара, когато вдясно от нас се изправя нещо величествено – завод за рециклиране с приходящо сметище. Точно това и чаках. Котаракът е твърде чист и ни се иска малко да се поизцапа. Директно се завирам в сметището, където става пределно ясно едно – XF e автомобил, който няма да ми позволи да се нараня, дори да го искам. Опитите за дрифт са твърде вяли: стабилизационните системи са толкова добри, че не позволяват отклоняване от пътя. След като джантите вече са достатъчно кални, излизаме отново на междуселските пътища, карането по които е истинско удоволствие. Лекото поднасяне на мощния автомобил вдига адреналина, като същевременно електронните системи балансират изключително точно мощността и стабилността, придавайки силно чуство за сигурност.

Няколко села по-късно, се озоваваме на метри от ТЕЦ Бобов дол – гигантски колос, бълващ бяла пара и приканващ към фотосесия. На фона на ТЕЦ-а, котаракът стои като жив ягуар пред надежденска панелка – не на място, но изключително атрактивно. Щраквам няколко кадъра и отново сядам на шофьорската седалка, очевидно направена единствено за моето тяло. Седалката е толкова удобна, че Юсеин Болт би се отказал от тичането и би шофирал, потънал в нея, вместо да се поти по пистите. Пасажерската седалка също предоставя предостатъчно място за пътника отпред. Същото не може да се каже за пътниците отзад. Тяхното пространство е ограничено за сметка на багажника, в който обаче може да набутате три палатки, пет куфара, разгъната шатра и малка каравана, в случай че ви глобят с палатката. Това – ако отивате на море. Ако заминавате за Аржентина, вероятно може да пренесете и частния си самолет в багажника на XF, с който да прекосите океана.

Да, но сега не сме в Буенос Айрес, а в Голема Фуча. Там, под гологлавия хълм на Колош планина, дреме фучанската идилия – с тишината, с далечните снежни върхове на Рила и Пирин, с пушека в комините и кудкудякането на кокошките. Даваме на ягуара малко почивка, макар че той едва ли се нуждае от нея. Но пушачите са си пушачи. А в автомобилите за тест-драйв не се пуши и не се яде баница.

Вмъкваме се обратно вътре. Страничното пространство при сядане на предното пасажерско място е ограничено, дори за човек със среден ръст и максимално придвижена назад седалка. Всички са наясно, че Майкъл Джордан и Ева Херцигова трудно влизат в автомобили заради четириметровите си крака, но в случая хора със съвсем посредствени телесни мерки също биха се затруднили да влязат и излязат от ягуара и това е една от малкото ми забележки към модела. Положителният аспект е, че, веднъж влезли, на пасажерите не им се излиза.

В купето може да се правят много неща. Ако задните седалки са свободни, пасажерът на предната може да е излегне и да спи като бебе, дори да е чувствителен като принцесата с граховото зърно. Седалката вероятно е по-комфортна от матрака, на който спи у дома си. Ако човекът страда от транспортна инсомния, а гледките навън са по-малко интригуващи от екшън с участието на Джейсън Стейтъм, шофьорът и пътниците могат да се отдадат на пълноценно слушане на музика. Саундът е ненатрапчив, но качествен и мощен, дори от свързания чрез Bluetooth телефон или mp3 player. Кеф ви Сантана, кеф ви Азис. Благодарение на аудио системата Meridian, купето на ягуара лесно се превръща от деликатен бар с тиха музика в дива дискотека.

Докато въртя удобния волан по завоите между Бобов дол и село Жедна, решавам да пробвам дали кожените седалки ще оборят впечатлението ми за потни задни части през лятото и измръзнали такива през зимата. И те го правят. Инженерите на Jaguar вградили система за охлаждане на седалките с три степени, така че дискомфортът от залепналата за онова място кожа остава в миналото.

Между Жедна и Негованци пресичаме влакова линия, на която ми хрумна гениалната идея да оставя ягуара на релсите и да го снимам отвън, божурено-червен на залязващото слънце. Навигаторите ми обаче умно отбелязват, че ако в това време по релсите мине влак, ще се озовем в деликатна ситуация, затова оставям тази идея за по-нататък, когато тествам автомобил, който не е по-скъп от бързовар.

Последната ни спирка за деня е село Върба. Купуваме оттам пресни яйца, които набутваме в автоматично отварящия се багажник. В крайна сметка, може да караме Jaguar, но не ядем само трюфели. Този автомобил е луксозен и престижен, без да е снобски, което най-много ми допада в излъчването му. Самочувствие и достойнство, които носят онова точно премерено количество лукс, което не прекрачва границата на вулгарността и остава в пространството на класата- that`s my boy.

Скоро величествените блокове на Радомир остават зад гърба ни. Минавайки през Перник, започвам леко да се потискам от предстоящата раздяла, но разумът ми казва, че тя е неизбежна. Нали животът е низ от раздели? Така е. Но е низ и от срещи и излизайки от XF обратно на паркинга на Мото-Пфое, оставам с усещането, че срещата с Червения, който може да мърка доволно в краката ми, но и да ръмжи агресивно по магистралата, ми даде нещо, което никой не може да ми отнеме. А именно увереността, че колите носят собствен дух, аура и характер, а тези на XF някак се допряха до моите. Това може само да ме радва.

А вие може да видите още техническа и емоционална информация за XF в галерията.