Какви цели преследва Русия в Близкия изток?

За днешна Русия Близкият изток си остава това, което беше и по времето на Хрушчов, Брежнев и Андропов – арена на задочно противопоставяне със САЩ и място, където Кремъл се упражнява в геополитика. Коментар за ДВ от К. Егерт:

Когато в средата на април Владимир Путин подписа указа за отмяна на забраната за доставки на зенитно-ракетни системи С-300 на Иран, той знаеше много добре, че контейнерите с ракетите няма да потеглят за Техеран още на следващия ден. Измина доста време от деня, когато Дмитрий Медведев по своя инициатива забрани доставките на зенитно-ракетни установки за Иран, независимо от сключения договор.

За да бъде реализирана сключената навремето сделка, ракетните системи, които се произвеждат по поръчка, трябва да бъдат снети от въоръжение в руската армия. Или пък трябва да бъдат произведени нови. Другият вариант е Русия да предложи на иранците съвсем нови модели, което би означавало, че ще трябва да се сключи нов договор. Така че в близките месеци иранските ракетчици едва ли ще получат нещо от Русия.

Посланието на Путин към Обама

Указът на Владимир Путин има преди всичко символично значение. Макар че петте постоянни страни-членки на Съвета за сигурност на ООН плюс Германия подписаха с Техеран рамково споразумение за иранската ядрена програма, Москва очевидно не се чувства задължена да се придържа към общата позиция. „Ако искаме да продаваме оръжие на Иран, ще продаваме! А пък Вие учтиво ще ни помолите да не го правим. Например като престанете да подкрепяте Украйна. Ние може и да се вслушаме във Вашите молби. Но може и да не се вслушаме“. Този презрителен жест е насочен най-вече към Барак Обама – по този начин руският президент не само показва, че може да си позволи да не се съобразява с американския си колега, но и съзнателно създава проблеми на Обама в отношенията му с Конгреса, който и без друго изпитва силна неприязън към иранската политика на сегашния обитател на Белия дом.

Като човек, работил дълги години в Близкия изток, не преставам да се изненадвам от сходствата между близкоизточните политики на днешна Русия и на някогашния Съветски съюз. Първоначално разликите изглеждаха огромни: възродени бяха прекъснатите през 1967 година отношения с Израел, установени бяха контакти с монархиите на Арабския полуостров, а от политическата сцена слязоха мнозина представители на съветската политическа клиентела – например Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи. Въпреки всичко това обаче Близкият изток си остава онова, което беше и по времето на Хрушчов, Брежнев и Андропов – арена на задочно противопоставяне със САЩ и място, където Русия се упражнява в геополитика.

За Съединените щати Близкият изток е стратегически източник на енергийни ресурси, макар и не в такава степен, както преди 20 години. Освен това е и плацдарм на борбата срещу радикалните мюсюлмани, за които САЩ са враг номер едно. От ставащото в региона зависи и бъдещето на Израел, който е един от главните съюзници на САЩ – от почти 70 години съдбата на Израел е една от ключовите външнополитически теми в предизборните кампании в САЩ.

В сравнение с американските, интересите на Съветския съюз в региона бяха доста по-незначителни. С малки изключения това важи и за днешна Русия. В епохата на Елцин ставащото в Близкия изток не беше приоритет на руската външна политика. При Владимир Путин обаче това се промени. Идеята за възраждането на руското влияние в света и за реванш за загубата в Студената война е в очите на руските граждани основен източник на легитимация на Путиновата система. Това първо. И второ: един от главните принципи на политиката на Кремъл е да противодейства на САЩ – навсякъде, където е възможно.

Сянката на Оранжевата революция

Русия възприе Арабската пролет като американски заговор, целящ свалянето на неудобни режими. Като един вид близкоизточно продължение на украинската Оранжева революция. Категоричната подкрепа за режима на Асад е следствие именно от това убеждение. „Ние няма да позволим никому, дори на Съвета за сигурност на ООН, да решава какво ще се случва в една или друга страна“. Такъв е принципният подход на Кремъл. За разлика от Обама, който набързо се отказа от поддръжката си за верния съюзник в Египет – президента Хосни Мубарак, Владимир Путин се държи като верен приятел, който не оставя в беда съюзниците си. Укрепването на отношенията с режима в Иран също се вписва в тази концепция. Както в Техеран, така и в Москва са загрижени най-вече за запазването на властта. А ограничаването на американското влияние е принципен елемент във външнополитическата стратегия и на двете държави.

Русия не е зависима от арабския петрол. Не я интересува особено и съдбата на Израел. Единствено борбата срещу радикалните ислямисти доближава нейните интереси до тези на САЩ. В същото време в Москва смятат, и то не без основание, че именно съюзниците на САЩ в Близкия изток – и преди всичко Саудитска Арабия, носят немалка отговорност за възхода на ислямския фундаментализъм по света. В това число и в Русия.

Човек трудно може да си представи, че сегашното руско ръководство ще преразгледа близкоизточната си политика. Малко са местата по света, където противопоставянето срещу САЩ излиза на Кремъл толкова евтино, колкото в Близкия изток.