Suzuki Ignis: от града, през неолита, до Възраждането

На пръв поглед Suzuki Ignis попада в спорно добрата категория „симпатичен автомобил“.

Това може да не звучи обидно, но представете си цял живот да ви наричат „симпатичен“. Нито един път „красив“, нито един път „уникален“, нито един път „превъзходен“. Самочувствието ви едва ли ще хвърчи в облаците.

Затова подхождам към Suzuki Ignis с амбицията да видя този автомобил отвъд симпатичното. Персоналната ми симпатия се ражда от визуалната му прилика с първия ми автомобил, ексцентрична Mazda Demio, и от особено приплеснатата задница. Само японци могат да създадат такава задница, в това няма съмнение.

Докато се отправям към центъра на София, веднага става ясно, че шофирам един много сгоден градски автомобил.

Градското шофиране е удоволствие – нещо, което редовните шофьори знаем, че в последно време е сериозно предизвикателство. Задръстванията и малоумните шофьори са си факт, но когато човек се сблъсква с тях зад стъклото на един приятен, елегантен интериор, всичко се понася по-лесно.

Другото градско достойнство на Ignis е паркирането.

Едно време се чудех как така 10-годишни деца шофират гаргантюански пикапи в американските филми, докато не установих, че в Щатите почти всички коли са автоматик. По същия начин смятам, че и второкласник може ловко да маневрира с Ignis, заради добрата задна камера за ясна видимост и габаритите, които позволяват вмъкване на изключително тесни места. Дължината му е 3,7 метра, а радиусът на завиване е само 4,7 м, което го прави изключително маневрен.

Ловко вкарвам Игнасио между два спрели гиганта на улица „Париж“. След час в офиса се връщам в него, за да потегля към избраната дестинация.

Необходимо е да спомена, че въпросната дестинация е малко особена. Тръгваме към неолитно селище „Тополница“, което се намира до известното с европейския си вид село Чавдар. По пътя става ясно, че управлението на Игнасио се случва с лекота – както на пътя, така и извън него. За това ще стане дума по-късно.

Поведението му на асфалта е достатъчно стабилно и сигурно, за да го класира като удачен избор за дълго извънградско пътуване.

Много полезно допълнение са системата за предупреждение за напускане на лентата и класическия автопилот. Завоите на Гълъбец, които обичайно предизвикват стомаха ми да се свие като ощипан таралеж, се понасят доста прилично. Пъргаво, с изобилие от пасивни и активни елементи за сигурност, шофирането на Ignis става все по-увличащо.

Когато стигаме до мястото, където ще спим, изживявам лек шок. Подготвена съм за неолитните условия, но съм пропуснала, че колибата ни има един метър свободно преминаващ вятър между покрива и наровете, одрани котки по столчетата и тоалетна – клекало на километър и половина. Оставяме Игнасио да червенее красиво на хълма на неолитното селище, малко под параклиса, и се опитваме да се приспособим към къщата ни за вечерта. Пропуснах да спомена, че денят е рожденият ден на съпруга ми и съм решила, че ще му спретна хипервълнуваща изненада, за която той по пътя закачливо пита да не би да съм решила да спим в някоя плевня. Е, да. Понякога шегата е вярна.

Към 11 ч. вечерта установяваме, че единственото живо същество в радиус от 10 км, е автомобилът, а когато лягаме на наровете, романтиката бързо бива поставена под въпрос заради ураганния вятър, който блъска главите ни в сламата.

След бърза преценка на ситуацията с огромно облекчение и с обещание, че ще се върнем в „Тополница“ през лятото с компания, потегляме към Копривщица. Тук трябва да споменем, че на вратите на Ignis гордо стои надписа Made in Japan – гарант за високо качество, а моделът има 5 звезди за безопасност от Euro NCAP. Таблото е изключително опростено, което ми харесва, тъй като се изпотявам от вида на твърде много копчета, а големият сензорен дисплей по средата е доста приятен.

Докато се движим към Копривщица по тъмно, слушаме саундтрака на „Twin Peaks“.

Леко се вкарваме във филма, очаквайки вместо надписа „Копривщица“ някак да видим табелата от шапката на сериала.

Докато луната се показва иззад облак на Audrey`s Dance, стигаме до меката на българското гостоприемство в най-чистия му вид, паркираме (разбира се, безпроблемно) Игнасио на една от тесните улички и отиваме да празнуваме рожден ден в „Дедо Либен“, където местни хора пеят народни песни и танцуват хора, демонстрирайки толкова естествен патриотизъм, че биха засрамили всеки наричащ себе си „патриот“ в политиката и извън нея.

Нощта преваля и слънцето се хързулва над Копривщенските поляни, в двора на хазяите ни тича пекинез, спали сме на вятър под 120м/сек и светът е чудесен. Предимно защото днес ще тестваме офроуд възможностите на Ignis. Казват, че са подходящи за лека разходка „по нивата“ и за живущи в ниско-планински квартали през зимата, но някак имам чувството, че малкият може повече.

Изкарвам го на въпросните поляни.

Оказва се, че благодарение на високия просвет, Игнасио може почти безпроблемно да се придвижва по леко пресечен терен, включително пасбищна нива.

Асистентът при спускане и потегляне при наклон помага за офроуд частта и с ръка на сърцето мога да кажа, че Ignis може да накара повече от половината кросоувъри, които са два сегмента над него да се червят от срам.

Кросоувър дизайн, дръзки дизайнерски решения (ама наистина, погледнете тази задница) и ниско тегло, Ignis е завидно добър градски автомобил с „още нещо“. Той не претендира за някакви изключително-невероятно-мега-гига-хипер качества, но е чаровен и комфортен градски пичага с опция да отведе неговия шофьор – вероятно също градски пичага, извън града и извън пътя.

Когато го връщам в шоурума на Сузуки, се случва немислимото – изгубвам се в София.

Все пак съм жена. Навигацията, която до този момент винаги съм възприемала като най-ненужната джаджа, която може да съществува под слънцето, се оказва спасителен инструмент, който ме отвежда до желаната дестинация, и то през място, до което не бих отишла по друг повод – столичният квартал „Христо Ботев“, където по стените на постройките има надписи като „Мангал рапер“, а аз шофирам по улица „Мими Балканска“.

Връщам Ignis с кал по стените и гумите и леко погалвам трите дизайнерски резки до страничното огледало, които ми напомнят за началото на „Джурасик парк“ . Ще се видим отново.