Еди Редмейн и силата да бъдеш жена

„Момичето от Дания“ – новият филм на Том Хупър – режисьорът на великолепния „Речта на краля“ и „Клетниците“ – излиза по кината идния петък у нас. Той е едно от малкото заглавия, които са номинирани за достатъчно награди „Оскар“, но не е в категорията „филм на годината“.

Носителят на „Оскар“ – Еди Редмейн, играе главната роля, а новото име в киното и гадже на Майкъл Фасбендър – шведката Алисия Викандер, е в поддържаща. Лично аз предпочитам Алисия в ролята на киборг с интелект в “Ex Machina”, но именно ролята на Герда Вегенер й носи номинации за най-важните награди и я поставя в центъра на холивудското око. Мястото й е там, това е сигурно.

„Момичето от Дания“ е леко странната история на Ейнар Вегенер, датски художник, който обаче остава в историята като първия трансджендър мъж станал жена чрез операция. Така се ражда историята на Лили Елбе. Някак съм сигурна, че Ейнар би искал да го запомнят именно като Лили, а не като мъжа, който рисува прекрасни пейзажи на родното си място Вайле.

„Момичето от Дания“ е един леко притеснителен филм за секса, любовта и обичта. В най-чистата им, груба, дори грозна форма. За това да разбереш какво харесваш, какво искаш, да спреш да се срамуваш от желанията си и да ги преследваш до дупка. А визията, която Том Хупър успява да докарва снима ли в епоха, само спомага за онова, което киното умее най-добре – със звук и картина да те пренесе, там където иначе няма как да стигнеш.

Том Хупър умее да прави всички тези неща и да ти разказва тъжни истории, като никой друг. Защото историята на Лили Елбе/Ейнар Вегенер е тъжна, нямай съмнение в това.

„Момичето от Дания“ е филм, след който си мислиш, че понякога светлината няма да победи тъмнината, независимо какво ти казват. Че преследването на щастието не винаги е непременно с добър финал, че понякога не получаваш това, което искаш, а което ти се полага. Че твоето щастие най-вероятно е нещастието на някой друг.

„Момичето от Дания“ е филм за секса, не като самоцел, а като онова, за което Фройд обича да говори – нещото, което те води през целия ти живот и желанията ти. Но по онзи по-романтичен начин. Не перверзното чувство да търсиш някой, с когото да си го сложиш, а да откриеш покой в секса, любовта и собственото си голо тяло. Защото, колкото и да е тленно и променливо, тялото е опаковката, с която винаги се съобразяваш.

Еди Редмейн, сигурно един от най-талантливите млади британци в киното в момента, е като странна безполова кукла в ролята, първо на Ейнар Вегенер, а после и като Лили Елбе. Този, иначе по-скоро грозноват, но чаровен, изискан, секси и талантлив мъж е толкова женствен, колкото никой друг в Холивуд в момента не може да бъде. Дори Никол Кидман, която в началото е избрана за ролята. Но тя отказва и когато Том Хупър поема филма взима най-доброто решение – той каства мъж за ролята. Носител на „Оскар“ и изключително добър актьор.

Еди Редмейн е като порцеланова кукла без пол. Той е женствен и мъжествен едновременно. Той е влюбен в жена и иска да бъде жена в един и същ момент. Той е двама души и същевременно е един човек, с непреодолимото желание да бъде някой друг. От леко притеснителните му жестове и мимики в началото на филма като Ейнар, в чиято кожа той не се чувства комфортно, но просто се е примирил с факта, че не може иначе, през чисто голата му сцена, където женствеността му започва да изплува бавно, но сигурно, до мига, в който отказва да е друг освен Лили Елбе, Еди Редмейн е великолепен и истински. Ако нямаше такова натискане за златната статуетка и Леонардо Ди Каприо, то Редмейн си е заслужил Оскара отново. Ако за вас такава награда минава за велик престиж, в който си доказал, че си бил най-добрия тази година, разбира се. Защото Редмейн е точно такъв – той е най-добрият сред мъжете тази година… И сред жените в този ред на мисли.

След „Момичето от Дания“ дори най-големият скептик ще се убеди, че Редмейн може да изиграе всичко. Еди влиза в ролята на Лили като ръка в добре ушита елегантна ръкавица. Той отслабва, пуска косата си и докарва на иначе ръбатото си лице онази лекота и нежност, която красивите момичета носят. Спокойствието и фриволността, които на жените са им вродена природа. Редмейн дори успява да докара почти тънка женска структура на тялото си. Спомаган от прекрасните костюми, в един момент дори зрителят бърка дали това е момче или момиче. В този момент, ти, като зрител, разбираш, че това не е Еди Редмейн, а един човек, който иска да бъде някой друг, но още не го е решил напълно. Но е щастлив от пътя, по който е поел. Редмейн изглежда като най-щастливото момче/момиче на света.

Причината „Момичето от Дания“ да не е номиниран за филм на година, въпреки че тематиката за трансескуалните, гейовете, расистите, феминистките и прочие теми, да са така любими на привилигированите в Холивуд, които все търсят незначителен проблем, за да вдигат шумотевица, може би донякъде се корени в по-скоро схематичния разказ на Хупър и сценария на Лусинда Кокстън. Основната тема – решението от мъж да станеш жена, защото никога не си се чувствал достатъчно добре в кожата си, някак е избутано настрана за сметка на осъзнатата и неосъзната сексуалност и някакви дребни битовизми, които замаскират основния проблем. Том Хупър не е номиниран и за „режисьор на година“, може би защото този път не се е справил толкова добре, както го беше направил в „Речта на краля“. Където по един истински и трогателен начин, разказва за един от важните мъже в историята на Англия, но го пречупва, през иначе на пръв поглед, незначителната история на едно странно приятелство. Може би „Момичето от Дания“ е прекалено голяма лъжица, за да може да бъде разказан само в два часа. Алисия Викандер и Еди Редмейн обаче, блестят като диаманти в центъра и спасяват на моменти нескопосано разказания сюжет.

„Момичето от Дания“ е филм, който е редно да се види. Не заради номинациите си или заради тематиката, има много по-добри филми за секса, любовта и пола, като определяща единица, а заради невъзможно добрия Редмейн, нежната, гола Алисия Викандер и простата красота на добрата картинка на голям екран. Защото този филм е красив, по онзи цветен, дори леко театрален начин.

И заради репликата на Редмейн – „Защото аз съм се родил жена, просто докторът, който намерих ще поправи грешката на природата. Ще ме излекува от болестта ми.“ Защото щастието и това, което сме и се чувстваме, са по-важни от всеки срам или страх на света. Повярвайте ми.