Кога не е необходимо да наричате себе си „журналист“
Едно време да бъдеш журналист наистина е било хубаво. И трудно, наистина трудно. Трябвало е владееш няколко езика, да пишеш повече от грамотно (представете си, и увлекателно), да можеш да виждаш отвъд казаното.
Днес не е така. Комуникаторите са навсякъде. Светът е голям, а източниците – толкова много, че неща като образование, търсене и обработване на информация, владеене на чужди езици и умение да извличаш същината, изобщо не са изисквания, за да се „внедриш“ в редиците на журналистите.
На практика днес всеки има право да се нарече „журналист“, всяка страница във фейсбук би могла да се нарече медия.
Има все пак някои определени случаи, в които дори да се възприемате като журналист, не е необходимо да се наричате така. Най-малкото от уважение към Джоузеф Пулицър, Ана Политковская, Ориана Фалачи и още множество стожери на журналистиката. Ето няколко от тези ситуации:
Гледали сте „Вестник на властта“, а веднага след това и „Спотлайт“ и „Цялото президентско войнство“ и сте решили, че е много шик да работиш във водеща световна медия и Мерил Стрийп и Том Ханкс да са ви началници.
Като малки сте обичали да си играете на младите Венелин Петков и Гена Трайкова.
Чели сте книга на Ориана Фалачи. (ето тя, например, е журналист)
Учите журналистика.
Били сте три месеца на стаж в голяма телевизия, където най-важната ви задача е била да правите описи.
После отивате на друг стаж и за шест месеца имате един излъчен репортаж.
Пишете за български любителски сайт, който не ви плаща.
Били сте на медийна прожекция на предстоящ филм или сериал.
Обичате да изразявате мнението си за всичко и всички.
Капризен и себичен сте, обичате да хейтите и някой някога ви е казал, че трябва да станете критик (на филми, книги, театър, каквото и да е).
Като ученик сте списвали училищния вестник, който излиза веднъж в годината.
Когато публикувате нещо в „Дочуто в София“ и подобните й групи, западащи с всеки следващ „журналистически“ пост.
Когато публикувате снимка на разбитата плочка пред вас в „Спаси София“, защото ви е опръскала с кал.
Когато ежедневно бомбардирате кварталната фейсбук група с нередности от градската среда, примесени с яростни нападки към общината, правителството, ЕС, НАТО и ООН.
Когато сте написали един текст за български сайт, който няма секция „Контакти“.
Когато наричате „статия“ всеки текст, по-дълъг от 300 думи.
Когато си мислите, че да си журналист означава да те дават по телевизията и да станеш известен.
Когато си мислите, че журналистиката е професия, от която се забогатява.
Когато всички журналисти, чиито имена знаете, ги дават в час пик по трите големи телевизии у нас.
Когато се обадите на „Господари на ефира“, защото сте видели някой нещастник, паркирал на инвалидно място за 30 секунди на аварийки.
Когато обичате да пишете коментари на страниците на големите медии от типа на: „Това е пълна тъпотия!!!“ Изобщо не е вярно!!!! Авторът е боклук!!!!! „Вие сте прости?!?!?!“, „ТРЪГВАМ СИ, ИМАТЕ ЧАО ОТ МЕН“, „Този текст няма никакъв смисъл“, „СМЪРТ ЗА ВАШАТА МЕДИЯ…“ пр.
Когато всеки ваш спор, а и обикновен разговор, започва с фраза „Аз пък мисля, че“.
Когато имате „човек“ в МВР (всъщност ваш съученик от 4 клас, с когото не сте се виждали от 4 клас), който може да ви даде информация за това какво се случва в цялата държава.
Когато казвахте, че искате да бъдете журналист, хора, с които сте се запознали преди 10 минути ви казаха: „Да, приличаш на журналист, ще ти отива.“
Когато имате блог за каквото и да е.
Когато си мислите, че сте лидери на мнение, защото постовете ви във фейсбук имат 50+лайка и поне веднъж в седмицата някой ви пише: „Евала братле, продължавай с тия постове“.
Та да… В общи линии да си журналист изглежда е много много лесно. Особено, когато нямаш и понятие какво е журналистиката. Тогава имаш нужда само от социална мрежа или WordPress, и никой не може да те спре. Ти си завършен ЖУРНАЛИСТ.
