Силви Вартан в НДК: 3 часа незабравимо пътуване във времето

Френският рок е цяла епоха, а 60-те са нейният апогей. Целият свят е луд по новия живот – свободата е единствената и най-висша ценност, а младите са нейни носители. Нищо не може да ги спре. Това е времето на Бийтълс, годините на Queen, а във Франция – на Серж Генсбур, Франсоаз Арди, Клод Франсоа, Франс Гал, Жилбер Беко и Джони Холидей. Колко френски рокаджии можете да чуете на живо днес? Замислете се…

Само Силви Вартан – първото рок момиче на Франция.

Помня много добре първата си среща с нея и с френския рок. Беше през телевизионния екран, в едно горещо лято през 2010 г., когато още не бях навършил 15 години. В предаване по телевизията се появи жена с кафяви очи, едновременно надменни и топли и най-прекрасната коса, виждана някога. Представиха я гръмко, с много суперлативи… казвала се Силви Вартан. Споменаха, че е българка. А след това тръгна стар запис на нейна песен, на който тя танцуваше и пееше, облечена в черен гащеризон от латекс – най-вероятно песента е била Irresistiblement.

Българка? Тя? Попитах майка си. Да, родена била в Искрец, близо до града, в който ние живеехме. Зададох още няколко въпроса с недоумение и изнервих родителите си, които не разбираха какво толкова ме е впечатлило. Те отдавна знаеха коя е тя. Не бях виждал по-красива жена до този момент, още повече, че идваше от Франция, на всичкото отгоре и българка. Искрата веднага се запали. Заради всичко – гласът, външният вид, биографията, езикът, на който говореше. Исках да опозная тази Силви Вартан, която в онзи горещ летен следобед в хотелската стая беше мистерия с магнетичен вид.

Минаха почти осем години от тази наша първа „среща“. Осем години, в които започнах да уча нейния език, да слушам музиката от този стил, да изучавам с неутолима жажда културата на страната, която я прави световноизвестна. Така се случи и това е едно от най-красивите неща, които съм започвал – авантюрата ми с френския език.

Осем години и много случки по-късно Силви Вартан излезе за „последен“ път на сцената на зала 1 на НДК. Първото, и по стечение на обстоятелствата последно рок момиче на Франция, дойде отново в родината си, за да ни отведе на пътешествие, което започва през 1961 г. в Париж и завършва точно в онзи момент – вечерта на 21 април 2018 г., когато хилядите души в станаха на крака и аплодираха Вартан в продължение на минути.

Силви пя за всички. За феновете на френския рок, които не се сдържаха и танцуваха по седалките си. За онези, които не вярват, че френският рок може да звучи съвременно (каквото и да значи тази дума). За онези, които са отраснали с тази музика и тя е в кръвта им. На всички тези и още много Силви Вартан показа какво означава високият стил, спиращият дъха талант и непреходността на стила, който е символ на най-голямата културна революция на миналия век.

Трите големи периода в творчеството на певицата маркираха трите части на концерта й в НДК. Всяка част започваше с видео-интродукция, която е само подгряване преди на сцената да излезе тя и да запее – пренасяйки ни в класиката от 60-те (първата част).

Втората част постепенно ни върна в наши дни с хитовете „Nicolas“, „L’amour c’est comme une cigarette“, „Bye bye Leroy Brown“ и още много. Никой не беше забравил песните „La Maritza“, „Je n’aime encore que toi“ и „Orient-Express“.

Третата част изправи хората на крака – песните, посветени на Джони Холидей. Песента Que je t’aime премина под дъжд от аплодисменти, а преработката на текста на La plus belle pour aller danser в памет на първия съпруг на Вартан ще остане незабравим момент. В последните минути от концерта Вартан изпълни най-големите хитове на Холидей, а реакциите на публиката доказаха, че френският рок наистина няма време и епоха. Върховете на концерта бяха много, но едва ли някое може да се сравни с изпълненията на „Хубава си моя горо“ и „Облаче ле бяло“ – двете песни, на които Силви вдъхва живот с очарователния си развален български.

Три часа пълни с френски рок, цигарен дим, Марица, Силви Вартан и нейното емоционално идване у нас, далеч не за последен път, както самата тя каза вече неведнъж (независимо какво се тиражира в медийното пространство). Зная, че в следващите дни може би няма да мога да я слушам дори на слушалки. Носталгия по момента – опит да го съхраня.

Публиката изпраща Силви Вартан, тя благодари от сърце на всички, които сме там. Тръгвам си, вечерта е топла. Прибирам се. А някъде зад нас долита дълбок дрезгав глас. Гласът, който чуваш в продължение на години и който е част от всяка любов, през която си минавал. Че любовта е като цигара, която пламва като кибрит, която щипе очите, те плачат, и накрая всичко се превръща в дим. И когато ти го казва талант от мащаба на Силви Вартан си струва да си дръпнеш от горящата цигара.