Журналистиката „Да обясним на хората“

Текстът е публикуван в Webcafe

Телевизорът кънти на кухо и проблемът не е в нашия приемник.

Къде от липса на опит, компенсирана с амбиция и морализаторски патос, къде поради целенасочено снижаване на критериите за качество в гонитбата за аудитория, къде поради други характеропатии – телевизията се предаде пред посредствеността.

Най-зрелищният журналистически жанр – живото интервю на собствен терен – си отиде безславно. Точно в момента, в който заля целия ефир – от ранна сутрин до полунощ. В клиширани формати, в безцелни разговори „по конспект“, в препиране на биографии и легитимиране на (не)случайни „лидери на обществено мнение“.

В най-добрия случай, журналистите губят представа за себе си и се самовъприемат като институции, чиято гледна точка се оказва по-важна от тази на събеседника или зрителя. В лошия – подменят информацията с чалга и сеир „за хората“.

В масовия случай обезценяват политическия диалог.

„Вървим към финал“

Политическият спаринг рано сутрин беше изобретен преди десетина години, когато новините се произвеждаха между първите страници на пресата и обективите на студийните камери, а сутрешните блокове биеха по интрига House of Cards и „Дързост и красота“, взети заедно.

Оттогава обаче много неща се промениха, за добро или за лошо. Новините се изнесоха „на терен“ – първо по рязане на ленти и местопроизшествия, след това между кордон от полиция и протестиращи, докато най-накрая партийните PR-и не откриха топлата вода на Facebook и Twitter.

В същото време публицистичните формати по телевизиите се нароиха и поради скромния човешки ресурс на политическия и интелектуалния елит изчерпаха за отрицателно време зрителския интерес. Заместители на hard-talk формата се оказаха „човешките истории“, които сами се разказват и нямат нужда от особена предварителна подготовка по политикономия, както и фамилиарните интервюта „по пантофи“ с по-непритворни и склонни към откровения политици.

В пряката комуникация между политически елит, общество и медии се отвори пропаст, чието попълване се случва бавно и мъчително.

„Стига с тая 97-ма“, беше реакцията на водещата в сутрешния блок на bTV, когато Иван Костов сравняваше кризата около КТБ с продажбата на банкови активи на безценица след рухването на системата в края на 90-те години.

По подобен начин в БНТ протече интервю с Йордан Цонев, който имаше огромно желание да представи за първи път публично прословутия законопроект за КТБ, но неколкократно беше призован „да не досаждаме на хората с подробности“.

По-опитните говорители правят смел опит да осмислят присъствието си в студиото, преди да бие последния гонг, докато домакините в синкоп настояват да го направят „с едно изречение“.

На останалите и толкова не им се полага, преди да чуят терминалното: „Тепърва предстои да разберем“.

„Да им видим сметката“

„Колко ще ни струват партиите / изборите / депутатите / министрите / колите / охраната /…“ е любима тема на журналистиката „за хората“.

Колко заплати ще вземат депутатите-тунеядци, колко им излезе ремонтът на ведомствените жилища, колко струва депутатското кюфте, колко служебни автомобила има НСО, колко километра тоалетна хартия ще ползват за четири години… – любимите теми на журналистите-ТРЗ.

Бакалските сметки на едро създават ефектно впечатление, особено когато се наложат върху със силуета на омразния народен представител-кръволок, който или е завършен престъпник, или е в процес на оформянето си като такъв.

Определено има хора на държавна служба, на които отдалеч им личи, че за благоустройството си не разчитат само на ведомствената заплата, колкото и висока да се струва на публиката в сравнение със средните доходи в страната.

Но вместо да се разследват причините за необяснимото богатство на един, се лепи етикет на всички. Периодично, сиромашката ода се поема от демагози с незадоволени политически амбиции, които впоследствие силно учудват с електоралния си напредък същите тези журналисти.

Интересно да се чуе обратната теза – колко точно пари трябва да отделя една нация, за да поддържа държавното управление? Колко лева заплата трябва да получава човек, чието задължение е да изготви закона за държавния бюджет, например, или да организира парламентарните избори? Защо се очаква, че с предпоставени обвинения в паразитизъм администрацията ще привлече кадърни, образовани и неподатливи на корупция специалисти?

А колко лева струва една минута телевизионно време? „Тепърва предстои да разберем“.

„Да обясним на хората“

Не може да не чуете тази фраза във всеки уважаващ себе си публицистичен блок.

Презумпцията на журналистиката „за хората“ е, че зрителят е същество с нулева концентрация на вниманието върху важните теми на държавното управление и че ако информацията засяга политики, а не политици, то тя трябва да му се смели и изсипе с фуния в ушите с магическата фраза: „да им обясним“.

Уви, аудиторията, която би се вслушала и вгледала в дебат за социалната реформа, обикновено е доста по-подготвена по темата от 30-тина годишните „модератори“ на разговора, които се учат в ефир каква е възрастта на пенсиониране, колко процента от месечната им заплата отива за осигуровки, защо пенсиите са били преизчислени преди 15 години и т.н., но нейсе.

Журналистиката за хората съществува заради петте минути слава на Малката правда. Триумфът на дедукцията е в изнамирането на примери, сведени до невъзможно елементарни нива. Пенсионната реформа, например, задължително е частен случай, а не всеобхватен дефицит – все едно дали ще е на миньора с ранното пенсиониране или на бабата от село, на която цял живот не й достигат пет години трудов стаж.

„Какво е да си миньор, харесва ли ви?“, пита загрижен репортер в петминутно пряко включване.

„А, да дойдат депутатите да видят колко е хубаво“, просъсква пролетарият.

Колкото по-провинциален, отруден, наболял, социално-слаб и изстрадал е той, толкова по-добре.

Впрочем със същата сила можеше да се вземе мнението и на архитектите, инженерите или юристите, за които трудоспособният живот не приключва на 65 г. Във всеки случай, приносът им за осигурителната система е не по-малък и със сигурност имат малко по-съдържателна гледна точка.

Така или иначе, от събеседника – законодател / министър / синдикалист / работник / работодател / учител / лекар / миньор / баба се иска единствено да изговори в три изречения позицията на съсловието, която така или иначе е известна на целия български народ.

След което времето на разговора свършва с „Тепърва предстои да разберем“.

Журналистът с партиен билет

Има и една по-особена разновидност в политическата журналистика. Тя се роди в някой от предходните парламентарни мандати, но сега преобладава отявлено. Това са репортерите с партиен билет.

Ще ги разпознаете сред ордите от редови парламентарни кореспонденти – разкъсвани от непреодолимо желание да отразят ортодоксалната истина на партията-донор и едновременно с това да поставят на тясно прекия конкурент за ефир и електорат.

Висшата форма на репортера с партиен билет обаче е журналистът-consigliere, който дава тон за всеки брифинг, саморъчно кове опорни точки и при нужда отменя партийните говорители.

Въпросите на журналиста-consigliere остават да кънтят в съзнанието, сугестират и аудиторията, и останалите журналисти, и при всички случаи предпоставят отговора.

„От Вас се очаква да изчистите образа на лявото“, „не проявявате ли политически егоизъм и национална безотговорност, като оттегляте протегнатата ръка“, „кога ще си седнете на трибуквието“, „ще се пъхнете ли под чаршафа на Борисов“ – никога не знаеш къде свършва непринуденият журналистически интерес и откъде започва да говори политическият PR „под прикритие“.

Изкушението да прескочиш от другата страна на барикадата, да си на „ти“ със събеседника и зад, и пред прожекторите, и да блестиш в национален ефир с информация „от кухнята“ е силно. А ако се съди по броя на телевизионерите на депутатски банки – е услуга с висока принадена стойност. Колко висока?

„Тепърва предстои да разберем“, разбира се, но можем да се ориентираме по пътеводната светлина на пионерите без цензура…

„Рязко сменяме темата“ или кармичната разплата на ретроградния Меркурий

Всичко започна някъде там, в зората на телевизионната демокрация със сеансите на Кашпировски и с последвалия бум на кабелните оракули, които по импулсните телефони диагностицираха и изписваха лечение за всичко по желание на клиента – от ишиас и лумбаго до психотични състояния.

Кога публицистиката възприе шарлатанията като легитимен източник на информация, вече никой не помни.

От години обаче тя се продава „без рецепта“. С еднаква сериозност, с еднакво времетраене и с еднаква заинтересованост журналистите представят както политическите анализи, така и астрологическите прогнози.

Прави се звезден хороскоп на служебното правителство, анализ на нумерологичния заряд в деня на изборите, интегрално уравнение на сакралната натовареност в номера на бюлетината, крос-секционно изследване на съвпадението между луната без курс и нестабилната коалиция…

За да си телевизионен звездоброец, е достатъчно да си прочел вчерашния вестник и да владееш едно от четирите елементарни аритметични действия с двуцифрени числа. С една идея по-развито въображение и относително нисък праг на самокритичност може да се изготви такъв разрез на социологическите нагласи, че свят да му се завие на драгия зрител.

Има два взаимноизключващи се извода, които неминуемо произтичат от тази ситуация: или журналистите не правят разлика между информация и дезинформация, или откровено се подиграват с аудиторията си, като умишлено й поднасят недостоверна, непроверима, априори подвеждаща информация.

Тук дори няма нужда „тепърва да разбираме“ кой от двата варианта ръководи мотивацията на българските публицисти-окултисти.

Във всеки случай резултатът е печален.