Защо понякога хората предпочитат нещастието пред това да са щастливи

На 25 г. всички мощно навлизаме в живота с амбицията да бъдем щастливи. Но повечето хора, натискайки педала на газта, натискаме и педала на спирачката. Автомобилът харчи гориво, но стои на едно място. Как да се научим да освободим спирачката и да я ползваме възможно най-рядко?

За да сме щастливи, трябва преди всичко да сме здрави. Според Световната здравна организация здравето е съвкупност от физическо, психическо и социално благополучие. Във вселената енергиите са много мощен фактор, който влияе върху материалния свят. Но за да се намираме на висока вибрация, трябва преди всичко да се погрижим за своето здравословно състояние. Има хора, на които медицинските изследвания показват, че всичко им е наред, а те, въпреки това, се чувстват недобре. Каква е причината? Не смятам, че трябва да се изписват рецепти кое е правилно и кое не е. Един човек се чувства добре като спазва режима на веган, а друг се чувства отлично като се снабдява по-често с белтъчини от животински произход/месо, яйца и пр./. При всички положения двигателната активност променя нещата на биохимично ниво и депресиите, които са серотонин медиирани, се отдалечават.

Има хора, които са хипохондрици. Те не си въобразяват, че са болни-те наистина са болни, но диагнозата е не някаква друга, а хипохондрия. Страданието на тези хора е реално, трябва да се уважава, а методите, които следва да се ползват за лечение, са дълбинните и преди всичко аналитичният.

Често говорим и за т.нар. полза от болестта. Също така може да се дефинира и понятие полза от страданието. Хората, които не искат да пуснат страданието, имат следната облага:по своеобразен начин показват, че са над другите/че са различни от другите. Те се идентифицират като страдалци и не искат да излязат от тази роля. Зад това стои страх. Ако вече не си страдалец-кой ще бъдеш ти?

Когато съзнанието не е развито, се появяват фантазии.

И хипохондрикът, и болният от друга болест, и страдалецът имат една фантазия, която действително е опасна, защото руши здравето им. Тези механизми са описани много подробно в книгите на Лиз Бурбо.

След като загатнахме за храненето и спорта, за здравето и нездравето, за ролите на болен и страдалец, нека минем към хигиената на контактите и на взаимоотношенията. Ако реагираме с безусловна любов, с приемане и с прошка към другите и към себе си, то ние функционираме на висока вибрация. Поставянето на ясни граници и умението да казваме:“Не!“ ни предпазва от това да се случват неща, които са нежелани от нас. Защото правенето на компромиси не е добра идея. Те водятдо натрупването на гняв и затова аз съм против компромисите.

Има хора, които предпочитат да са нещастни чрез връзките, в които се озовават. Ако мъжете най-често за саморазрушение използват алкохол, то жените като процентно съотношение са много по-склонни да използват влизането и втурването в нездравословни връзки. Това много често е свързано с подвластността на някой комплекс и човек прави неосъзнати избори. Преди всичко съм „за“ човек да не предприема стъпки в живота си, за които не е готов психологически, духовно и житейски. Тъй като темата за любовта и партньорствата в много семейства е табу, липсва целенасочено възпитание в тази посока. Освен това с течение на времето емоционалната ни интелигентност закърнява. Доказано е емпирично, че бебетата са много по-емоционално интелигентни от големите хора. Бебетата най-добре разбират какво искат и чувстват другите бебета, както и останалите хора около тях. Откъснали сме се, ние- уж зрелите индивиди, от връзката със самите себе си-от онази здрава връзка с нашето Висше Аз.

От нашето Висше Аз идва естественото ни знание. То съдържа вдъхновение, интуиция и прозрение. Съзнателното Аз/заучените поведения/ много често засенчва и пречи на нормалното разгръщане на Висшия Аз. Основното Аз е като дете, което живее вътре в нас и то е отговорно за физическата ни енергия, грижи се за оцеляването на нас самите и на човешкия род. Без да са развити в достатъчна степен тези компоненти от нашата личност и да се намират в хармония, е невъзможно да сме хем жизнерадостни, хем аналитични, хем интуитивни и с посока/мисия.

Но да се върнем на любовта и партньорствата. Първо идеята да се сключват бракове преди 30 г. може да е много добра от гледна точка на биология, но е много лоша от гледна точка на психология. Без да имаме достатъчно житейска мъдрост и без да познаваме механизмите на любовта и на партньорството, ние се опитваме да градим кула без основи. Все пак е факт, че жената се влюбва в своя идеален Анимус, който проектира в избрания мъж, а мъжът се влюбва в своята идеална Анима, която проектира върху любимата жена. Т.е. ние вменяваме на своята половинка някакви качества, които тя в действителност не притежава. Необходимо е да свалим проекциите/да се освободим от трансфера/ и да преоткрием реалното Аз на половинката си, както го е нарекъл Карл Роджърс. Наистина, единствената възможност да се влюбим, е да съзрем миража на своята идеална Анима за мъжете и на своя идеален Анимус за жените в лицето на потенциалния партньор. Но нека свалим само проекциите, а не и влюбването.

Всичко е наш осъзнат избор. Ние създаваме, допринасяме или позволяваме всичко, което се случва в живота ни. Или както е казал Джон Роджър:“Хората казват, че любовта е чувство. Не е. Тя е избор. Изберете любящото действие, независимо дали чувствате, че искате да го направите или не и любовта ще се появи.“

Както виждаме, всички взаимоотношения съдържат пренос и контрапренос. Ако имаме зрелостта да разберем кога дадени неща са наши собствени съдържания, съществува надеждата, че ще си ги върнем обратно. Тогава се освобождаваме от обсесията и изпитваме чувството на свобода. Едва тогава можем да градим зрели взаимоотношения, базирани на грижа за себе си и другия, зачитане на личното пространство, прошката, приемането и способността да обичаме другия въпреки всичко, а не заради нещо.

Ако не можем да простим на себе си и на хората, които са ни наранили, ние оставаме в затвора на миналото. Старите болки не ни позволяват да продължим живота си по нов начин. Същото е и с негодуванието-трябва да се освободим от него като нямаме определени очаквания, защото ние сме фрустрирани именно от колизията между нашите надежди какво поведение ни дължи другият и действията в реалността на същия човек.Действия, които вървят против нашите представи за себе си от своя страна създават чувство за вина, с което също следва да се сбогуваме, ако държим на щастието. Не на последно място трябва да се простим със съпротивата към действителността и с контрола, който се опитваме да упражняваме.

Обикновеният навик да драматизираме също никара да предпочитаме да сме нещастни пред това да сме щастливи. Мъжете също много често драматизират, само че го наричат по друг начин. Много често ние избираме да сме прави пред това да сме щастливи. Затова спорим и влизаме в капана на стратегията губя-губиш по Стивън Кови като погазваме стратегията печеля-печелиш. Предпочитанието към някоя от четирите стратегии/печеля-печелиш, печеля-губиш, губя-печелиш и губя-губиш/много пъти е обусловено от моделите, които сме възприели. Наша национална черта е поговорката:“Аз не искам да съм добре. Искам Вуте да е зле.“

Нека не се преструваме на слаби. Нека с вътрешния си глас да не се извеждаме от силата.Едва тогава ще предпочетем градивността пред деструктивността.

За да заживеем добре, отделните моменти в нашия живот трябва да са свързани с положителни преживявания.

Затова избирам да завърша с една мисъл на М. Л. Кинг:“Проблемите не са за това, което злите хора правят, а за това, което добрите хора не правят.“. Може много хора да ти казват различни неща, но ти си този, който избира действията и бездействията. Или както е казал Съмърсет Моъм:“Има много пътища към успеха, но най-краткият път към неуспеха е да се опиташ да се харесаш на всички.“