“Защо не се напънем и не сложим една жена за президент?“
Жена за президент? Да, но ако е „сложена“ от мъж… Борисов търси жена за президент така, сякаш търси някакъв трофей. Вместо да лансира битка със сексизма, премиерът сам демонстрира сексизъм. Коментар на Татяна Ваксберг за Дойче Веле
Сегашният кабинет има поне едно неоспоримо достойнство – премиерът говори рядко. Но този плюс е несигурно постижение и се оценява едва след като е вече изгубен. Както стана в неделя, когато Борисов взе да разсъждава на глас: “Защо не се напънем и не сложим за президентските избори една жена президент?” Изречение, в което само думата “защо” е на мястото си, но само колкото да обърне недоумението в друга посока: “Защо проговори, защо?”
Колкото и да е непоправимо политически и синтактически, изречението все пак си заслужава анализа. От него разбираме, че премиерът е останал в старите граници на дебелашкия си флирт с демокрацията – той вярва, че един кандидат не се предлага, издига, обсъжда или избира, а се “слага”, като за постигането на този успех се предписва “напъване”. Що се отнася до представата му за жените, хоризонтът е пак в познатите предмодерни рамки – “слагането” на “жена” [за] президент изглежда е някакво състезание, в което досега са спечелени маса трофеи (тези за “слагане” на жена [за] кмет, [за] премиер и [за] председател на парламента), но не и последният възможен: президентството.
Де да беше въпрос на “слагане”
Според доклад на ООН от 2012 година България има проблем с равенството между половете в цели 22 наблюдавани сфери. Сред тях са неспособността на държавата ефективно да се бори с домашното насилие, с трафика на жени, със стереотипния поглед върху мястото на жената в семейството и обществото, с разглеждането й като обект в медийния и рекламния сектор. Официалната статистика не си води данни за участието на жени в сфери като образованието или политическия живот, с което затвърждава усещането, че равенството между половете не е тема, на която държавата е склонна да обърне внимание.
България е лош пример в Европа по отношение на разликите в заплащането – тук жените с всяка година получават все по-малко пари от мъжете, както сочи изследване на БХК (получавали са с 13.6% по-малко от мъжете през 2008 година и с 15.7% по-малко през 2010 г.). Тенденция, която лесно се скрива зад факта, че като цяло България не се отличава кой знае колко от общото ниво на дискриминация в заплащането в останалите държави на ЕС.
Всичко това са факти, които заслужават цялото внимание на един премиер, изискват проблематизиране, оценка, визия за справяне с това, което е породило проблема. А не задълбочаване на проблема, каквото всъщност представлява инициативата за “слагане” на жена [за] президент, прозрачно представена като инструмент за получаване на одобрение отвън, вместо като част от някаква осмислена политика, предприета от желание за подобряване на средата.
„Като в чужбина“
По ирония на съдбата изказването дойде точно по време на усилените контакти на премиера с представители на британската и американската дипломации – две страни, в които и постът на министър-председател, и този на държавен секретар, са били заемани от жени. По стар обичай Борисов трябва да е забелязал само външното изражение на този пример за подражание. Не и битката, водена ежедневно от тези общества в продължение на години, за да стане възможен успехът на Маргарет Тачър, Кондолиза Райс или Хилари Клинтън. Никой не е “слагал” тези жени на постовете им след малко “напъване”.
