За танковете и безродниците
Поредният ужас, който вцепенява сърцата ни, е разполагането на натовска военна техника на наша територия. И всеки, който не се страхува, всеки, който не е потресен и скандализиран, е „безродник“, който „заслужава да бъде разстрелян без съд и присъда“ (пише го в социалните мрежи, честна дума!). Изобщо, от известно време за майсторите на паниката и масовите внушения е много удобно да обвиняват в липса на патриотизъм всеки, който не е на тяхното мнение или случайно дръзне да застане на страната на здравия разум. Може би, защото здравият разум отслабва ефекта на паническите лозунги и заклинания. Иначе как при наличието на здрав разум Борислав Цеков и Александър Симов – тези „модерни българи“ – ще размахват плашила като „нова надпревара във въоръжаването“, „България – плацдарм за уреждане на чужди геополитически цели и домогвания“, „фронтова държава“ и „България – мишена, както на ответни мерки на Русия, така и на ислямския тероризъм“!
Пак здравият разум е този, който не пропуска да забележи, че ако има някакви сериозни възражения около разполагането на натовска техника в Естония, Литва, Латвия, Румъния, България и Полша, то тези възражения са преди всичко от страна на Русия, а не на Естония, Литва, Латвия, Румъния, България и Полша. Тези възражения Русия не е претендирала по дипломатически път, но го прави достатъчно ясно по всички останали официални и дискретни канали на въздействие, с които разполага. Друг е въпросът, че Русия не би трябвало да се вълнува от отбранителната политика на държави, които не възнамерява да напада. Нали не възнамерява? Освен ако самата тя не се страхува, че НАТО от своя страна ще я нападне като някой нов Наполеон или Хитлер. Но това би било чиста параноя.
Та, след като въпросните „патриоти“ мерят патриотизма през интересите на трета държава, все едно коя, то самото определение за патриотизъм ще трябва да придобие нови и вече съвсем причудливи очертания: „български патриот е всеки, който милее за интересите на Русия, а съответно „безродник“ е онзи, който допуска Съединените щати да я притесняват, без да се възмути“. Окей, нека е така. Но при това положение се налага уточняването на някои уж очевидни, но все подминавани обстоятелства.
В антагонистичното мислене на левия пропагандатор непременно трябва да има „добър“ и „лош“, като добрият е винаги много добър и непогрешим, а лошият е зъл до чудовищност. Дали ще са „ковбойци“ и индианци, стражари и апаши, червеноармейци и белогвардейци, левскари и цесекари, народ и „безродници“ – това няма никакво значение. Важното е да има напрежение, от него да произтича омраза, която да ражда бдителност. Да ражда и необходимостта агитатори да обясняват кои са добрите и кои са лошите, за да не се объркат прогресивните маси. Сега агитаторите за пореден път са категорични: НАТО са лошите, Русия са добрите. Какво има тук да му се мисли!
Да, но докато Русия е държава, НАТО не е държава. НАТО е организация. В тази организация България членува, докато съвсем не членува в държавата Русия. Нашата армия днес е малобройна (което не ме радва, но какво да се прави), защото е специализирана в много по-големите рамки на въоръжените сили на НАТО, на които имаме пълното право да гледаме като на своя армия. Военните части на НАТО са наши военни части по силата да членството ни и по структурната специфика на Алианса. Ако поделение на Ямболския гарнизон отиде на учения в Дупница (давам този пример, защото съм играл такива учения), то това не означава, че Ямбол окупира Дупница, че застрашава сигурността ѝ, че ограничава суверенитета ѝ или пък че я превръща в „мишена“ на някого. Това са съвместни действия между две армии (Трета и Първа) в рамките на едни и същи въоръжени сили. Идеята на членството в НАТО е да се гарантира сигурността на всеки член по отделно и на всички членове заедно. А да търсиш гаранции за сигурността на държавата си не е национално безотговорно, не е отсъствие на патриотизъм и не те прави „безродник“.
През цялата си история на нация българската нация е имала, ни повече, ни по-малко, три национални идеала, три големи цели, три национални доктрини или както там ще ви е угодно да ги наречете. Първата голяма цел е освобождението, възстановяването на българската държава и постигането на нейната независимост и международно признание. Тази цел беше постигната в края на 19 и началото на 20 век чрез Априлското въстание, Руско-турската война, Съединението и Независимостта.
Втората голяма национална цел е обединението на народа в изконните му граници – цяла Добруджа, Македония и Беломорска Тракия. Тази цел беше временно постигната, но развитието на историческите събития я свали трайно от дневния ни ред. Така че с въздишка можем да пишем този втори наш национален идеал за неосъществен.
Третата голяма национална цел беше превръщането на България в цивилизована демократична страна чрез членството ѝ в НАТО и Европейския съюз. Тази цел, за щастие, беше постигната и несъмнено това е най-голямото постижение в новата ни история – акт, който коренно промени живота на хората и колкото и да мрънкат някои, направи ги по-богати, по-свободни и по-достойни. С всички уговорки, дефекти и пороци на този процес, дефекти произтичащи по-скоро от ориенталското ни и евразийско минало, отколкото от европейското ни настояще.
Тези три национални идеала (цели, доктрини) не си ги измислям аз. Те са установени и описани от науката. Следователно, нашата принадлежност към евроатлантическите структури е осъществен национален идеал. Да приемаш тази принадлежност, значи да приемаш официалната политика на държавата си, тоест, волята на нацията. А волята на нацията е осъзнат израз на националните интереси. Следователно, кой е „безродникът“ – този, който подкрепя държавата си (родината си) в нейната политика, международни ангажименти и договорености за защита на територията и народа, или онзи, който събира подписки срещу нея и заплашва с разстрели без съд и присъда?
Разбира се, аз няма да нарека „безродник“ никого. Определението е достатъчно глупаво и само по себе си не означава нищо. То е агит-конструкция от типа на „космополитни шушумиги“ – формула, с която пенсионираният синдикалист Кръстьо Петков определи по Канал-1 всички, които не одобряват гръцката СИРИЗА. Не може обаче да не ме е яд и да не ми е обидно, когато наблюдавам прозрачните маневри на професионалните „политпросветници“, евтините им силогизми и риторични похвати, с които си служат, за да втълпяват на безкритичната публика своите предварително формулирани изводи. А част от публиката е безкритична, защото е доверчива и отказва да прибягва достатъчно често до здравия разум, който е даден на всеки човек. Здравият разум е една от големите добродетели.
Тома Аквински казва, че добродетелите са 7, обединени в две групи: теологични и кардинални. Теологичните са вяра, надежда и любов, а кардиналните са благоразумие, умереност, справедливост и сила на духа. Здравият разум е на първо място (той, Аквински, си е такъв – заклет почитател на Аристотел). Чрез него осмисляме всичко, което се случва около нас. Умереността ни помага да не изпадаме в крайности, да не бъдем или апокалиптици, или нихилисти, и нищо по средата. Да не бъдем „индианци“ и „ковбойци“ в мисленето си. Справедливостта (съвестта) е способността да разпознаем истината, а силата на духа идва, за да я устояваме.
Да бъдем добродетелни. Да не злословим и да не пръскаме около себе си страх и омраза. И най-вече да подхождаме със здрав разум към всичко, случващо се около нас, каквото ще да е то – танкове, гей паради или цигани със сопи, мотики, копрали и търнокопи. Така ще ни бъде по-ведро на душата. И освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Текстът е публикуван на sulla.bg
