За сметката на НЕ!Равносметката

Значението на думите се съдържа по някакъв магически начин в техните названия. И така например думата „равносметка“ може да бъде тълкувана по два начина. Първият е по-скоро образен и представлява в съзнанието ми идеята за неравностите на съдбата, през които сме преминали и сега поглеждаме назад, за да обобщим преживяването. Това е и по-оптимистичният вариант, защото се предполага, че все пак сме достигнали до някакъв момент от пътя си.

Разбира се, вторият, е песимистичният поглед – усещането, че си правиш сметка без кръчмар.

И тъй като жените имат свойството да мислят повече върху нещата, които ги терзаят, отколкото да се концентрират върху тези, които им доставят удоволствие – именно те са тези, които предимно не харесват равносметките в края на годината по няколко причини. А мъжете ги определят като „лейм“ представа за самия себе си. Нещо дразнещо, ненужно, показно и досадно. И двата пола откриват елемент на самосъжалние, а някои смятат равносметките за проява на комплексарско мислене.

Метафорично казано равносметките почти никога не излизат по сметките. Нещо от типа на „каква я мислихме, каква стана“. Сами по себе си те представляват ненужно мелодраматизиране върху нещо отминало, и без това неприятен спомен и грешка, след която няма прошка.

Но те не са задължителни, освен ако не са наложени от поглъщащо чувство за вина и гузна съвест.

Каквото често прозира в равносметките, публикувани в социалните мрежи. Голяма част от постовете са толкова песимистични, че човек се чувства неудобно от факта, че се е подвел да навлезе в чуждите новогодишни объркани емоции. След подобен текст повечето от изпитаните усещания са сходни с чувството за вина, тъгата, носталгията, чувството за безизходица и нереализираност. Остава въпросът що за мазохизъм е да се самотерзаеш дори в края на годината, по време на дългата новогодишна отпуска, подреждайки негативите от 2015 в текст, който рано или късно ще ни се появи пред очите. (Може би следващата година по същото време).

След подобни 10-15 минути на равносметка, ако все още празничният ви дух не е застинал напълно от негативизъм има и рецепта за отърсване от гузната съвест и неприятните емоции. И това е един цитат на Йордан Радичков, който гласи: „Какво да правим с тия питомни чувства, които трептят в нас, какво да правим с цялото си минало, което някога е било бъдеще за нас и ние сме се втурвали в бъдещето, за да разберем много скоро, че сме се измъчвали или сме си блъскали главите само за едно калпаво вчера…“.

Та, равносметката се явява „вчера“. И тук идва втората причина, поради която по-скоро равносметките не са харесвани – защото са свързани с миналото. Момент, който е свършил. Равносметката е някакъв начин да се самокритикуваш за минали събития, които така или иначе няма да се повторят. Така че равносметката е и безсмислена, освен ако не се отнася до някакви генерални промени в характера, които едва ли ще настъпят в рамките на само една следваща година.

Равносметката е и подвеждаща.

И трето – равносметката е свързана с очаквания. С очаквания за това следващата година да е по-добра, с изкуствено еуфорично, коледно, новогодишно надъхване, с тайно желание за подобаваща възвращаемост върху тези, които са ви наранили, със самозалъгване за късмет, по-добра карма, предсказания, пожелания и мечти. Един приятел ми беше казал, че очакванията винаги са свързани със страдание. Защото нещата, дори да се случват, никога не са по начина, по който са били създадени в представите. И неговата теза съвсем асоциативно ме отпраща към ключовия съвет в моя живот – човек, когато върви срещу съдбата си – страда. Колкото и да го мислим, няма да го измислим точно на Нова година. Пожеланията са хубаво нещо, когато не са свързани с очаквания на всяка цена. Когато са приемани като мотивация и тайно заклинание, а не като обещание.

Така че не знаем дали новата 2016 година ще бъде по-добра. Да допуснем, че ще бъде за всички навсякъде. Макар да вярваме на идеалистичните прогнози и пожелания с половин душа (което е по-малко и от това да вярваш в силата на падащите звезди и желанията), защото осъзнаваме, че оптимистичните блянове може и да не се сбъднат.

Усърдието, с което се самобичуваме накрая на годината за направените грешки и изживените слабости, понякога те кара да видиш сметката на равносметката. Особено когато се стигне до момента, в който всеки познат смята, че един пост с екзистенциални разсъждения в социалната мрежа ще изчисти мръсната съвест. Той няма конструктивен принос нито за заобикалящия свят, нито за човека, който го е написал, защото всички знаем, че човек се учи от собствените си грешки, а не от чуждите. Със същия успех може да споделите размислите и страсти в таен дневник.

Показната равносметка, демонстративните емоционални речи след 5 бири и тостовете 5 минути преди 00:00 часа никак не са по вкуса от много време насам. Не само защото разстройват народа, ами и защото в себе си съдържат неискреност. Рядко хората споделят най-големите си грешки публично. Така равносметката се превръща в Не!Равносметка. Визирам за момента, в който някой някъде се е отдал на забранен флирт, подмазвал се в тайно на колегата аутсайдер от съжаление, не си е вдигал телефона на някой нарочно, въпреки уговорката, говорил е зад гърба на много хора, но е забравил, казал е много думи, които няма да върне назад, а те ще свият гнездо в чужда памет, за да кълват ума. И за срамния момент, в който си повишил тон на баба си. Ето тези неща може би могат да се променят към по-добро, но подобни грешки рядко се признават пред самия себе си, а камо ли публично.

Безспорно показната равносметка е един от най-дразнещите моменти по празниците. И това е така защото противно на вътрешното самоосъзнаване тя наподобява личностно изпразване и пореден момент, в който докато демонстрираме себеосъзнатост всъщност чешем его. Безсмисленото надъхване „2016 е нашата година“, „Тази ще е по-добрата година“ и „Всичко се връща“, не носи нищо повече от горчилката на несбъднатостта, която е точно такава всяка година и ще бъде такава всяка следваща. Просто защото съдбата е непредсказуема, почти колкото времето.