Светофар мой, враг мой

Щайга или стол на улицата пред магазинчето е националният код за „Не паркирай, чакам стока.“ Надпис на гише „връщам се след 15 минути“, разбира се, ни казва, че човекът ще се появи поне след час и нещо. Надпис „Тук не е информация“, всички знаем, означава „Мързи ме да науча няколко елементарни неща, както ме е мързяло цял живот и затова сега работя тук“.

Има градски фолклор, който се развива и допълва ежедневно от всички нас. Последното течение в него е да се лепят капачки на бутончетата на светофарите.

През лятото на всички светофари на натоварени кръстовища се появиха бутони. Целта им е да се натисне бутончето, когато някой иска да пресече, а ако никой не иска да пресича, светофарът да не спира излишно колите. Така се облекчава трафикът, намалява се разходът за гориво и се ограничават вредните емисии.

Разбира се, монтирането на бутоните беше съпроводено с възгласи, че това е „най-голямата малоумщина“ и „тия луди ли са, окрадоха държавата, хората няма какво да ядат, трето дете чакам, върнете евтаназията, „само Левски“. Точни цитати. И ето, че тези възмутени хора, намериха решение на проблема по стандартния за нивото си път на най-малко съпротивление – една капачка в бутончето и я залепят така, че то винаги да е натиснато. Това решение, разбира се, има своите недостатъци… Първо, обезсмисля се хубавата цел на светофара. Второ, той изгаря, защото седи постоянно натиснат и „лудите“ ще трябва пак да „окрадат държавата“, за да поправят тая „малоумщина“. Но иначе пък забравяме да натиснем копчето, ако си спомним за него, трябва да чакаме 30 секунди, за да пресечем. Горките хора. Ще направя ивент във Facebook да се съберем един ден всички в Борисовата градина, да се наредим в кръг, да се хванем за ръце и да поплачем за тежката съдба. Ако въобще някой дойде, защото нали знаете – светофари.

Помните ли, когато новите автобуси на СКГТ дойдоха с копчета за отваряне на врата? Добре че не ги държахме и тях постоянно натиснати, като минава тролеят да сипе хора по улиците. Пак беше шум и глъчка за една седмица и после свикнахме.

С всичко ново е така – всеки път. Първо хората се съпротивляват все едно е от ръцете на дявола, след това виждат, че е хубаво и свикват и накрая се държат все едно са имали общо с появата му. Тези дни Илън Мъск обяви, че ще праща хора на Марс и пак беше така – ама то не може, ама как така. Същият Мъск, който в едно интервю заедно с брат си разказа как, когато търсили инвеститори за PayPal, някакъв мъж хвърлил на масата пред тях един брой на Yellow Pages и им казал: „Интернет никога няма да замени това“… Впоследствие човекът инвестира в компанията им.

Нека ви представя мъжа на снимката. Той се казва Стоян Михайлов Попов, но е по-известен като Чичо Стоян. Чичо Стоян е един от големите поети в българската детска литература от началото на 20 век. Това е може би най-популярното му стихотворение.

Сърдитко

Все за нещо ще намери
да се начумери:
ту му млякото горещо,
ту пък друго нещо.

И задето Петко в къщи
често тъй се мръщи,
Николинка, Ваньо, Митко
викат му Сърдитко.