Сори, чичо Сам!
Текстът е публикуван в #Ренеданс
Това е история за два чифта светещи очи, но ще я започна отдалече.
Една от най-неловките ситуации, в които съм се намирал, се случи през 2002 г., когато бях първокурсник (фрешмен) в един изключително либерален и доста охолен колеж в САЩ. Бях пристигнал от България с моята пълна стипендия преди няколко месеца и още бях процес на осъзнаване в какъв изолиран остров на идеализъм и привилегии съм попаднал.
По онова време стана ясно, че Джордж Буш Младши ще напада Ирак на база на бутафорни измишльотини, нещо което дори в масовата психоза след 11 септември успя да предизвика потрес у мен и доста от познатите ми (за съжаление не всички). В моя либерален колеж самите американци бяха най-силно възмутени – освен ежедневните протести и петиции, група от няколкостотин студенти се подготвяше за голямо шествие срещу войната в столицата Вашингтон на 26 октомври, на което в крайна сметка се събраха около 100 000 демонстранти. Отидох и аз – до голяма степен заради идеята, но ще излъжа ако кажа, че не ми допадаше разходката или пък, че не ставаше въпрос за определено момиче.
Самият протест (впоследствие отидох и на едномилионния такъв в Ню Йорк през февруари 2003) беше многолик и включваше хора с разллични каузи, както и такива с доста “опит” по отношение на подобни мероприятия. Освен речите, видеата с бомби, седянките, кокилите, чучелата, кървавите ръце и хореографиите имаше доста викане пред централата на МВФ и Световната банка, и нападки по адрес на правителствата като такива. Тогава за пръв път видях и портрети на Че и дори нарисувани сърпове и чукове (на американска земя!), напористо размахвани от младежи и девойки, очевидно блажено невежи по отношение на реалностите на социализЪма.
Изпитвах истинска привързаност и симпатия към тези мои връстници и колеги, въпреки тези залитания. Предната нощ ние и още стотици студенти от други университети бяхме преспали в чували върху дъсчения под на голямата Вашингтонска катедрала (други религиозни общности също бяха приели демонстранти) и някак си у мен се зароди чувството, че съм приобщен към група хора, надхвърляща националности, религии, раси и т.н. Наистина хубаво усещане, което в някаква степен съм съхранил в себе си, въпреки провала ни да спрем онази война, както и още много други войни и неправди.
Впрочем точно това усещане е причината винаги да се усмихвам всеки път, когато някой ми залепи някакъв етикет, деноминиращ глобално войнство (соросоид, хипстър, хобит, моля, заповядайте!).
За жалост още тогава забелязах и онази друга особена група хора – често включваща и предводители на подобни масовки, които твърде лесно се различаваха на фона на разлатия идеализъм и наивитет. Знаете за кои хора говоря – комисарите, онези зализани, добре облечени социопати, които знаят как да разчупят всяка пита на общественото мнение на 10 парчета, за да насъскат 7 срещу останалите 3. Няма как да се случи някакъв изблик на публична енергия, без някой подобен тип да се нагнезди като хищна птица, търсеща термален поток, за да се издигне.
Конкретният екземпляр на онзи протест беше тартора на “компартията” в моя колеж – двуметров бял американец със стилни очилца, одрал кожата на Кларк Кент (алтер егото на Супермен). Още при пътуването го чух да се хвали за топлите си връзки с Москва (тогава мислех, че ни баламосва). Прояви специален интерес към мен като представител “бившия съветски блок”, но бързо охладня след като му разкрих едно-две “впечатления” от същия. Държах го под око през цялото пътуване и той мен (имаше връзка и с онова момиче).
Неловката и смешна ситуация се случи малко преди разпускането на протеста, когато някак си се бях озовал в една групичка с активистите на “компартията” и дори бях изпросил покана да се прибера в тяхната доста просторна кола (имаше организирани автобуси, но те явно бяха над тези неща). Бяхме на огражденията, които ни деляха от района на Белия дом, откъм страната на Монумента-игла. Тълпата от протеста като цяло се беше разотишла, заедно с робокопите и повечето хора наоколо бяха туристи, нормални полицаи и държавни служители, които по това време се отправяха към дома.
Споменатият Кларк Кент реши, че трябва да почерпи групата за добре свършената работа и за мое изумление извади от багажника на колата… гигантска диня. Това бе сигурно първият и последен път, когато ядох диня в САЩ и наистина нямам идея, откъде я беше изнамерил през октомври.
Чудната гледка с разрязаната върху багажника сочна диня, нападната от 5-6 младежи, очевидно предизвика интерес от минувачите и един костюмар с куфарче се спря и ни попита, откъде сме я купили – в центъра ва Вашингтон ДС неща като, хранителни магазини, пазари и сергии (даже за хот дог) тогава бяха нещо нечувано. В този миг усетих как в мен изригна блестящо остроумие, ухилих се широко на юпито и гръмко заявих. “Не сме я купили. Ние сме комунисти – откраднахме я!”.
Сигурно се сещате как колегите ми, комунисти, приеха репликата. Меко казано, шегата не мина – както установих по време на последващото 8-часово пътуване до Охайо, накъсано от ледени паузи, всеки път, щом се осмелявах да кажа още нещо. Това, обаче, което съм запомнил до ден-днешен беше първичната омраза и необуздан гняв на Кларк Кент – изписана на лицето му за около 1.2 секунди, преди отново да му придаде умен и интелигентен вид, и да повдигне вежди/завърти очи от досада, породена от неуместното изказване на пост-съветския троглодит (Е, простено му е!).
В онези 1.2 секунди комисарят Кларк Кент показа суперсилата си – очите му светнаха, сякаш наистина имаше лазерно зрение. Бях убеден, че истински желае да ме убие и почти сериозно се притеснявах по време на пътя обратно и през следващите дни (в крайна сметка той се ограничи до това да ме наклепа пред момичето).
Разказвам тази история, защото си спомних за нея в контекста на едни други светещи очи – тези, за които всички говорим последната седмица. Всъщност това, което ме накара да си спомня за случката бе странният редакторски коментар, озаглавен “Цветя на злото”, излязъл в понеделник във в-к Преса, с автор Николай Стоянов. Четейки статията изпитах онова внезапно и неприятно чувство – че някой, който изобщно не познаваш, таи към теб невероятна омраза, такава, която го подтиква да ти навреди физически.
Да, цялата тази полемика с паметника на българския “Чичо Сам”, обект на много безобидни и някои унизителни подигравки, както и на доблестна защита от идеалистите, които виждат нещо хубаво и свое в цялата безумна баталия, представляваща историята на Балканите, е също така поле, в което комисарите се развихрят. Тяхната златна формула 7 към 3 работи идеално в този случай – шумно малцинство от космополитни и неуважителни “протестъри”/безродници, осмиващи паметника, и много по-голяма група от пасивни, но като цяло угнетени българи, недолюбващи нападките на безродниците към елемент на собствената им идентичност.
Комисарите веднага се ориентират в ситуацията и разперват криле за да направляват и усилват неразбирането и неприемането между двете групи, умело вплитайки допълнителни препратки и символи, които да ужилят или да въздействат на уязвеното мнозинство – Айн Ранд, “Закуска в Тифани”, Жеравна, Лондон, Гърмен. Изобщо не се съмнявам, че Николай Стоянов прави и цели точно това, така както вече не се съмнявам, че онзи Кларк Кент наистина се е чувал с някого в Москва. А словоформите на Стоянов като “цветя на злото”, “красиви, мили деца” и други подобни умалително-принизителни съчетания са чиста проба концентрирана ненавист – онзи тип фрази, присъщи на антагонистите-психопати от детските приказки.
Подобна ненавист (предизвикана с нещо или не) е трудна за адресиране. Като цяло тя говори за наслоена на някакво ниво нетърпимост към група хора, която е притеснителна – дори и все още да се изповядва само от комисарите и техните зомбирани сподвижници. Тук трябва да подчертаем, че споменатото по-горе правило 7 към 3 донякъде и ограничава комисарите – няма как да създадеш сплотено мнозинство едновременно срещу протестърите, ромите, държавните служители, работещите в чужди компании, и пр. и пр. Но все пак никога не се знае кога някой от комисарите няма да получи реална власт, която да му даде възможност да осъществи поне част от своите подтици – примерите и от България и от света са много.
Все пак за мен адекватният отговор се съдържа в една дума – английското “сори” (съжалявам!). Съжалявам, че бода в очите хора като Николай Стоянов с това, че не почитам Цар Самуил, че съм учил в чужбина, че се чувствам жител на света, и че говоря с англицизми. Съжалявам, че не поддържах искрата на гражданските протести във Фейсбук достатъчно дълго, така че наистина да промени държавата, в която живеем (или пък да позволи на още комисари като него да се издигнат). Съжалявам, че не спрях войната в Ирак, въпреки, че ядох диня във Вашингтон и лежах пред колите на Пето авеню (и дори си мислех, че това ще постигне нещо). Съжалявам, че вече не намирам смисъл или енергия да проявявам подобен активизъм срещу няколкото войни, които се водят по света в момента. Съжалявам, че не мога да открия смисъл и в размахания пръст на Чичо Сам, в голите гърди на Путин или в оградата с Турция – празни жестове, насочени към свят, който ги заобикаля. Съжалявам, че групата, към която се чувствам приобщен е толкова широка и неразбираема за повечето граждани на България, че трябва да ходя на публична лекция на Ричард Докинс за да срещна сходно мислещи хора.
Sorry. И както казват хипитата – Flower power!
