Сори, ама децата ви са “гадни копилета”

Оня ден, докато чаках пред кварталния мини-маркет, наблюдавах две момчета на около десет, които тъкмо си бяха напазарували разни снаксове и газирани енергийни напитки.

Едното махна опаковаката на шоколадовото си десертче и я остави да падне в краката му, въпреки че импровизираното кошче за боклук, направено от наполовина срязан кашон, беше само на крачка от него.

– Няма ли да си вдигнеш хартийката? – питам аз с възможно най-незаядливия тон, на който съм способна.

– Тц.

– Защо?

– Ми така.

Явно ситуацията изисква да използвам един от класическите риторични въпроси за самосугестия.

– Вкъщи така ли хвърляш боклуците на пода?

– Да – отвръща семпло хлапето.

Чувствам как кръвта нахлува в главата ми и буквално закипява в хипоталамуса.

– Вeднага я вдигни!

Дотук беше с педагогическо-възпитателната аргументация.

– Не мога.

– А да си направиш модерна прическа можеш!

Момчето отхапва от шоколадчето.

После го удрям на умоляване.

– Много те моля да вдигнеш опаковката!

Детето ме гледа безизразно изпод дългия си бретон. Едва се сдържам да не се наведа и да я вдигна аз.

– Моля те!

Ето така звучи самоунижението.

В този почти театрален в своята абсурдна драматичност момент се намесва другото дете, чиято роля, сега разбирам, е била на чеховата пушка на стената. То се навежда, взима хартийката и безмълвно я хвърля в кашона.

– Благодаря – казвам смирено като едва сдържам сълзите си от яд. Момчето обаче не отговаря, не ме поглежда дори. Приятелката ми излиза от магазина, децата подкарват тротинетките си надолу по улицата, и… край на сцената.

Не знам кога стана модерно да си простак. И кога престана да е срамно, ако някой (по-възрастен) ти направи забележка, задето си се държал невъзпитано. Сигурно съм проспала прехода от времето,когато ушите ни пламваха в червено само като трябваше да поздравим класната на улицата, до времето, когато съседското хлапе от горния етаж заявява, че му е през (6-сантиметровия) к*р, че е изплюло дъвката в саксията с риган на перваза ми.

Аз не съм от онези възрастни, които миришат на ликьор, стари дантели и гроб, дето все повтарят като издраскан винил, че, виждате ли, по наше време беше така, пък сега младите иначе. Винаги е имало напрежение между поколенията. Още Платон се е възмущавал, че “днешните младежи” говорят и се държат непочитително, а “нашата мъдрост за тях е просто глупост.” 2 400 години по-късно нещата не са мръднали. Все същата песен, само че на нов глас – този на Ники Минаж илиДжъстин Бийбър. Шарл Азнавур и Монсерат Кабайе са мъртви. Затова и колкото и да не ми се иска, сравнението просто се налага от само себе си.

Ние срещу тях.

Моралът на старите мърморковци срещу наглостта на малките психaрчета.

Веднъж станах свидетел как едно петгодишно хлапе заряза катерушките в парка, понеже вниманието му беше привлечено от жена, която возеха в инвалидна количка по алеята. Изтича до нея и започна да се плези насреща й, да размахва ръце и да криви лицето си в отвратителни гримаси. Жената не можеше да се движи, нито да говори, но си личеше по изражението й колко е ужасена. Друг път видях няколко деца да увисват на клоните на неотдавна засадено дръвче и с яростни движения да се опитват да ги скършат. Личеше, че много се кефят. Явно рампата за скейтборд вече не им беше fun?

А кои всъщност са те – модерните гадни копилета, на които не им се налага да се бият с нацистите като в едноименния филм с Брад Пит? Те тичат като обезумели и злодействат. Малки агресивни маймуни на ролери, скейтове, тротинетки. Въоръжени с таблети и смартфони – техните широко отворени прозорци към необятния свят. Всъщност техните малки затвори. Невръстни ангелчета с маймунски души, облечени с роклички Zara и тениски с логото на Lauren Sport. Имената им са Стефани, Брайън, Антонио и Даяна. „Като принцеса Даяна“, пояснява гордата майка.

Единственият авторитет, който признават, са празноглавите влогъри, които нагледно им показват как да се вкарат в интензивното като смъркат канела или ръсят сол и лед по ръцете си, докато изпълняват “мисии”. Гонят кучета, но не за да ги погалят, а за да ги сритат. Размахват средни пръсти и се обръщат едни към други с “п*дераст” и “помийо”. Бият шамари на учителите си по химия и физическо, а после се оплакват вкъщи, че самите те са били жертва на учителските юмруци. После им издават медицинско за епилепсия.

Това, че грухтят, пищят и изтезават родителите си постоянно да им купуват разни неща, никой вече не отдава на липсата на първите седем години. Родителите мълчат и купуват. И не защото не искат да се конфронтират, или защото не искат другите да гледат публичните им скандали. Мълчат, защото са убедени, че децата им не са виновни, че са такива. Грубиянските им обноски и агресивно поведение са модерно етикетирани със сложни абревиатури на абстрактни патологични състояния: СДВ (Синдром на дефицит на вниманието) и ХАДВ (Хиперактивност с дефицит на внимание). Макар че и двете биха могли да бъдат обобщени с далеч по-простичката диагноза ЗЗ. Заразно зло. И пак нищо общо с филма със същото заглавие.

Така че, сори, скъпи майки, татковци, баби и дядовци, но истината е следната: Вашите деца не са такива, каквито са, защото са “цветни”, “пеперудени” или не знам още какви. Следващият път, когато някое от тях ми се озъби, че нямам право да му казвам да си изхвърли бутилката от фанта в контейнера вместо в градинката с чемшира, не знам дали ще прибягна пак до средствата на миролюбивата педагогика.

Макар че, честно казано, много ме е страх. От ТЯХ!