Селската амбиция ръжда не хваща
Във всяка нормална фирма, във всеки офис в София, всеки ден и час, има минимум по един много амбициран човек без особени личностни качества, но пък изпълнителен и зверски решен на успех и победа. Човек, дошъл не на работа, а на война.
Той пристига от далечни земи. Може и да е местен, но неговата вътрешна същност, неговото действително същество, скрито зад костюмчето, шито на ишлеме, е точно от там, ако ще на гърба на Коня да е расъл.
Душата му е от Злокучене, от Марс, от Тъмната, зла, сенчеста паралелна вселена на болезнено амбицираните селяндури, които си вардят службицата с цената на живота и оставят у малкото нормални хора на тази планета усещането, че биха правили на шефа всякакви мръсотии. След малко. В кенефа. Буквално.
Той е тук, за да се поти, да се пъне, да се мори, да не издържа, да прави впечатление, да избухва, да е номер едно, да поема задачки, да победи, да се доказва. Напрежението е постоянно и много голямо.
Като на някаква приказна селска сватба е този човек непрекъснато. Като една застаряваща братовчедка на булката е, решена да си намери мъж на това дългоочаквано тържество на кича и безумието, но и разяждана от непосилно тежка злоба и завист към своята вече „уредена“ роднина в бяла рокля.
За тия хора да ходиш на работа е всичко. Но не самата работа и нейното вършене е от значение, не крайният резултат и удовлетвореността от това да създадеш нещо е водещо в техните кански усилия. Важното е да се покажеш, да се навреш сред обществеността, да се наместиш на сигурно, нещо там да се овъртолиш във влиятелни хора и слава.
Селската амбиция е много коварна работа, защото създава непоносим дискомфорт в живота на физически най-близкия нормален човек, свидетел на цялата тая мъка, който не е възпитан да се напиня като умопомрачен, само и само да му вдигнат заплатата със 150 лв, да го потупат по рамото и евентуално да си намери гадже с висок служебен пост и апартамент в СОФИЯ.
Селската амбиция е нещо страшно.
Нейният приемник вечно се страхува да не би да изпусне нещо, той знае всичко и е вечно в час, докато ти си пиеш обедната бира на слънце в почивката и оглеждаш задниците на малкото хубави колеги, дето останаха в този живот.
Селски амбицираният човек ще те купи и продаде, облечен като някаква стюардеса или кондуктор в БДЖ, каквито са й/му разбиранията за елегантност и офисен дрескод.
Той влага толкова енергия в това да се чекне по офиси по цял ден, да е винаги информиран за всичко, да е насреща за тези над него, да принтира някакви листа, задъхан и наведен, да създава добро впечатление на директори, че като се прибере вечер у тях, се размазва на дивана като желе, изнемощял, няма сили за книга, за филм, за спорт, за любов, за нормална вечеря, за малко мисъл в тая глава, бе.
Яде спържа от буркани от селото на своята душа и крои с цялата й неописуема нищожност дребни схеми, с които да блесне на работа и в утрешния ден.
И така ден след ден. Та цял живот…
