Протестът на театъра: четиво for dummies
В неделя беше двайсет и седми март, честваше се Световният ден на театъра. И в 17.30 пред Народния театър „Иван Вазов“ аз и още около петстотин колеги, не само актьори, а и музиканти, кинаджии, книгоиздатели, се събрахме на протест. Исканията ни, кратки и ясни, са описани в нещо, което се нарича „пакт за култура“. Който иска да го прочете, може да го намери в нета. Който не иска – и насила да му го давам, няма да го прочете.
Аз мога само и единствено от свое име да кажа защо и срещу кого протестирах вчера, и защо ще протестирам на следващите дати – 18.04 и 24.05.
Заради нулата: нула цяло и не знам си колко процента от националния бюджет е отделен за култура. Под процент. За поддържане на сгради, на сградни инсталации, за заплати, за ток, за вода, за парно, за амортизация, за здравни и пенсионни осигуровки, и чак след това за нови театрални, или оперни, или балетни, или оперетни постановки.
Протестирам, че вече втори мандат министър Вежди Рашидов не намира време, нито сили, нито желание да обсъди с финансовия министър тази дяволска нула (както намери обаче време, сили и желание да обсъди с него и със синдиците на КТБ запорираните си там милиони и да намери начин да ги цедира).
Протестирам срещу злощастната, доказано зловредна и изпълняваща ролята на геноцид театрална реформа, замислена от екипа на Рашидов и експериментираща със съсловието като с опитни мишки. Тази реформа стартира още през 2010 година и има няколко вълни. Първата вълна удави мен и колегите режисьори. Така наречената вълна на оптимизация. Тя принуди театралните директори да уволнят щатните си режисьори. А у нас, както знаем, театърът е от така наречения режисьорски тип. Заедно с мен, десетки мои колеги, които познаваха и обичаха актьорите от трупите, останаха на улицата, без работа. После Рашидов и компания решиха, че не е важно спектакълът да има каквито и да е художествени качества.
Записаха, черно на бяло, че министерството спира да следи за такива качества, а ще търси от театрите само финансова възвръщаемост. Тоест, колкото повече зрители имат театрите, толкова повече субсидия ще получат за следващия театрален сезон. На всеки лев от всеки продаден билет държавата се самозадължи за изплаща сума, която варирааше в зависимост от това какъв тип е театърът – драматичен, музикален, куклен и т.н. Този модел проработи. За кратко. Директорите на театри започнаха да продуцират булеварден тип театър – леки пиески, почти без декори, с вулгарни и ярки плакати, на които подобно на клоуни-далтонисти, и задължително полуголи и с вулгарен грим, се мъдрят изкривени в чудовищни, минаващи за смешни, гримаси лицата на актьори от всякакъв калибър.
Може да се каже, че протестирам срещу опростачването на театъра като такъв – нещо, наложено от най- високо държавно ниво. Салоните бяха пълни, но държавата се видя принудена да плаща за нещо, което си беше наумила да съсипе, повече, отколкото й се искаше. И започна да мисли рестрикции. Започна да дава по-малко пари, на всеки лев от продаден билет, и после още по-малко, а сега – заплаши да закрива театри.
Протестирам срещу желанието на министерство на Културата да превърне осем културни института в така наречените открити сцени. Не знаете какво е открита сцена? Открита сцена значи това: уволняват се всички актьори от дадения театър, всички актриси, костюмограф и сценограф, ако има. Уволняват се сценичните работници, театър майсторите, дърводелците, реквизиторите, гардеробиерите, убива се цялата театрална машина. Остава само един директор и един пазач. Защо се прави? За да може една шепа овластени дерибеи да ползват сградите и да продължат да натрапват на публиката на всички градове отвратителните спектакли, за които писах по-горе. И това се случва, след като преди петнайсетина години подобен опит беше правен и беше катастрофален. И театрите, които станаха открити сцени, никога не проработиха.
Протестирам защото, ако закрият театъра в родния ми град Враца, по оста София-Видин няма да има останал нито един театър. Нула. Това е огромно разкултуряване. Освен че няма да има нито един театър, ще загине и Международният фестивал за малки театрални форми във Враца – най-старият такъв фестивал у нас. Затова – искам оставката на министър Рашидов.
Протестирам, защото Социалното министерство направи шефа на Съюза на артистите в България, Христо Мутафчиев, главен и едноличен разпоредител със средствата от програмата „Мелпомена“. Не знаете какво е Мелпомена, освен че е муза на театъра? „Мелпомена“ е програма, насочена към това безработни професионалисти от всички сфери на сценичните изкуства да могат в рамките на всеки сезон да работят по специалността си. Благородна програма, факт. Нищо, че е буквално социална – работещите получават минималната за страната заплата.
Какво прави с нея въпросният господин? Ами, ето какво – освен че оперира еднолично с над милион лева годишно по тази програма, и че отпуска бройки по нея на софийски общински театър (за общинските театри в София се грижи Столична община), в който самият той е щатен или полущатен актьор. Мутафчиев премахва от списъка на допустимите професии по тази програма тези, свързани с музика. Така безработни колеги, които имат право да работят в някои от театрално-музикалните продуцентски центрове в България, се оказват лишени от това право.
Той е шеф на всички артисти в България. Заради това морално осъдително деяние – искам оставката на Христо Мутафчиев.
Протестирам срещу пълната непрозрачност за изразходваните средства, отпуснати на културното министерство, срещу факта, че то изключва, маргинализира и обрича на смърт независимите артисти у нас, че Рашидов призовава да се закриват театри, срещу мизерните заплати, срещу умишленото противопоставяне на софийски срещу провинциални театри, на популярни срещу непопулярни актьори, срещу липсата на национална културна доктрина, срещу мъртвородения закон за меценатството, и още, и още, и още.
И за финал: мисля си за генезиса на явлението масов протест в последните години. В различни точки на света. В различни общества и в различни политически, религиозни и социални реалности. За това как едни от тях прераснаха в революции, а други не успяха. Мисля си за протестите у нас срещу модела КОЙ, за протестите в Турция по повод парка Гези, за протестите в Унгария срещу Орбан и Йобик, за тези в Русия, завършили с ефективни присъди (само че срещу протестиращи, по така нареченото Блатно дело). За скорошните в Полша срещу новото правителство. За „Окупирай Уолстрийт“ дори. Никой от тези протести не успя в генералните си искания. Защото управляващите вече и отдавна са отделна, недосегема и практически несменяема каста. В този контекст нашият протест в 17.30 пред Народния театър не беше успешен. Няма сигнали за оставки. Но аз и колегите ми бяхме там. И няма да се откажем.
