Под бурката на популизма
Колко сложен е въпросът с приемането на различията между хората? Толкова, колкото са сложни въпросите за смисъла на живота, неизбежността на смъртта, силата на вярата, злоупотребата с религията, смисъла от съществуванието на злото и това на Центъра за градска мобилност – София. Сложно е. Ако някой смята, че тези теми имат ясен отговор, че са еднопластови и в различните позиции по тях има прави и грешни, може би трябва да се замисли за кариера в ЦГМ.
Толкова сложна е и темата с идеята за забрана за носене на бурки в учебни заведения и на обществени места, която беше подхвърлена от главния прокурор Сотир Цацаров след посещението му в Пазарджик. След това беше услужливо поета от образователния министър и вицепремиер Меглена Кунева.
Не е ясно откъде темата влезе в дневния ред на обществото – журналистически въпрос, изскочил от нищото, и прокурорски отговор, хвърлен в пространството: „Подобни ограничения трябва да има в учебни заведения, публични места – обществени, най-вече в учебни заведения. Това трябва да се дискутира внимателно, за да не се посегне на религиозните чувства“.
Идеята вече се дискутира, но не внимателно, а на общо основание: всички мюсюлмани се оказват под общ знаменател, а бурката се анализира като дреха на тероризма, въпреки че в България това облекло вероятно може да се види само някъде из Родопите или в Пазарджик.
Семейството и обществото
Ако разгледаме семейството като умален модел на обществото, ще открием някои притеснителни прилики между динамиката в най-малката семейна единица и тази в голямата. Когато встъпваме в любовна връзка с друг човек, обикновено повтаряме като папагали как никога няма да поискаме той да се промени и ще го харесваме и уважаваме такъв, какъвто е, и прочие, и прочие. След няколко месеца до няколко години, жената решава, че навикът на мъжа да си слага мръсните чорапи върху хладилника, не е приемлив. А мъжът решава, че привичката на жената да държи тампоните си на видно място в банята, не е угодна за гостите. Следва конфликт. В някои случаи, той завършва с прибрани чорапи в коша за пране и скрити тампони в шкафа под мивката. В други случаи – с натрупване на още конфликти от този тип, разрастването им от битово към житейско ниво, и раздяла. Поради несъвместимост на характерите, за които сме се клели, че ще приемаме безусловно.
Какво се случва, ако пренесем семейния модел на приемане на различията върху обществото? Отново на теория имаме добри намерения и готовност да помагаме на слабите, да интегрираме различните и да разбираме всички. На практика – получаваме несъвместимост на религиозни, сексуални, културни и други идентичности и специфики. И пак сме изправени пред два избора: да направим компромис и да действаме в посока разрешаване на конфликтите в името на благото на двете страни или да хванем длетото на незаинтересоваността към Другия, да се свием в черупка от страх към непредвидимите различни, и да се разделим.
У нас този път изглежда е изминат
Компромисът е сценарият, в който държавниците и гражданите вникват в идеята за свободата на вероизповедание. Лесният път е да се опитаме изкуствено и насилствено да премахнем външните белези на различията. Ако забраним на жените, които вярват в Аллах, да крият лицата си, ще ги накара ли това да възприемат вярванията на Другия? Ще ги предпази ли това от пропагандните слова на радикалния ислям? Или ще ги капсулира още повече, натиквайки ги в свят с толкова видими и невидими решетки, колкото една жена може да види само в BDSM видео?
Отговорът е близо. Само трябва да погледнете под бурката на популизма и отклоняването на общественото внимание от по-належащи проблеми на българската действителност. Може би вместо разговор за бурки съдебната система трябва да провокира разговор за реалните правни проблеми, а министърът на образованието да изясни концепцията си за средно или висше образование, вместо да анализира темата за облеклото. Нека не забравяме, че на фона на бурка-полемиката втори зам.-министър на образованието си тръгва – този път, заради несъгласие с политиките на Кунева. Слочаенос?
