Патриотични игри
Юда пожертва Иисус, Поп Кръстю – Левски. Предатели дебнат отвсякъде. Сега обаче не става дума нито за религия, нито за история. А за спорт – нали се сещате, онзи социален феномен, призван да носи радост и забавление, а не вражда и омраза. Затова е време да успокоим топката, преди да загубим човешкия си облик. Защото после трудно ще си го върнем.
От „Осанна“ до „Разпни го“ – Григор Димитров изпита на гърба си описаното в Библията.
Само за миг знайни и незнайни патриоти го разжалваха от Васил Левски до Поп Кръстю на българския спорт. Всъщност той не е нито герой, нито спасител, още по-малко предател или родоотстъпник. Това са силно заредени думи и е редно да бъдат използвани крайно внимателно.
Григор Димитров е обикновен бачкатор – гради кариера в тениса, при това доста успешно и е сред най-добрите в света. Решението да не играе срещу Унгария със сигурност е добре мотивирано в контекста на въпросната кариера.
Дали се е срещнал с новия си треньор или просто се подготвя за следващите турнири – той си знае най-добре.
Изборът – удачен или не толкова, си е изцяло на Гришо. А вместо да се оглеждат за камъни, нека горещите форумни патриоти си спомнят последното си голямо дело за родината. Без да броим трибагреника на балкона за 3 март.
Преди 10 ноември беше лесно и ясно. Спортистите бяха бомбите, които с гордост запращахме оттатък Желязната завеса. Те бяха ракетите ни „земя-земя“ срещу империализма. Героите на новото време се наричаха шампиони и можеха да бъдат разпознати по медалите на гърдите. Точно като на война.
Дойдоха обаче други времена и трябва да осъзнаем, че спортът е професия като всяка друга.
Но все не успяваме и предпочитаме да сочим с пръст. Точно както през лятото на 2005 година, когато Христо Златанов и Венцеслав Симеонов играха волейбол във Варна.
Да, излязоха с екипа на Италия срещу България, но заслужаваха ли всички освирквания и етикета „предатели“? Синовете на легендите Димитър Златанов и Каспар Симеонов са израснали и изградени като личности и спортисти на Апенините, никога не са канени в нашия национален отбор. Но на кого му се размишлява – по-лесно е да се мрази.
На последните летни игри в Лондон седем българи се състезаваха под чужди флагове.
А преди това щангистите Наим Сюлейманоглу, Халил Мутлу и Николай Пешалов вдигнаха олимпийски титли за други държави. Списъкът е дълъг, присъдата – прочетена.
Само че медалът има и обратна страна. През 2000 г. Армен Назарян стана първият ни натурализиран олимпийски шампион. И никой не повдигна въпроса за патриотизма.
Ясно е, че на стадиона и в залата емоцията взема връх над разума.
Затова Григор, Матей, Бербо и дори Котоошу, който кандидатства за японски паспорт само заради бъдещата си треньорска кариера в сумото, са обречени. Но ако наистина търсим виновни, нека прегледаме мъжката ранглиста в тениса с филтър „България“.
Там под №19 е Григор Димитров, следващите са №311 /Димитър Кутровски/ и №317 /Димитър Кузманов/. Да, някой със сигурност е виновен, че след 25 години преход вече трудно си нанизваме кордата – и в тениса, и в спорта като цяло. Но едва ли е Григор.
