Образованието е счупено

…или как завърших средното си образование с отлична оценка, без да си мръдна пръста в 95% от времето.

„Ама как така, т‘ва е невъзможно“ – Напротив, възможно е. „Ама ти сигурно си някакъв необразован идиот в момента…“ – Въпреки множеството граматически и пунктуационни грешки (някои умишлени) в този текст, считам себе си за достатъчно образован (поне на този етап).

Защо реших да пиша на тази тема? – Защото ми писна. През последните 12 години се нагледах на всичко – Учители, без никаква мотивация и желание за работа, скачащи на бой при споменаването на темата за учителските заплати. Ученици, отчаяни, че са глупави, че не могат да научат нищо, че ги мързи да учат. Изключително умни и надарени млади хора „сдъвкани и изплюти“ от системата, загубили всякакво желание за развитие. Директори, интересуващи се само и единствено от заплатата си, от парите, които ще влязат в училището (т.нар. делегирани бюджети) и от много други непряко свързани с образованието неща.

Първите си седем години в „системата“ прекарах в средностатистическо СОУ. Много рано (първи или втори клас) осъзнах, че няма нужда да си мърдам пръста, за да постигна нещо в училище. Спрях да обръщам внимание на училището като цяло. Докато в първи клас съучениците ми учеха азбуката, аз четях прилежно скрит под чина комикс. Във втори клас, книгите изместиха комиксите. Училището загуби смисъла си. Напълно. „Училище“ за мен беше просто една сграда с някакви лелички/бабички, които от всичко на света най-много обичат монотонно да си четат от старите учебници. Училището стана мястото, на което ходим, за да се виждаме с приятели, да си говорим в междучасията, да развиваме пъклени планове за покоряване на света. Тези седем години завърших с отличен (6.00). (За тези от вас, които си помислиха – „То това да не би да е трудно?“ – Ще се изненадате на колко от съучениците ми им беше трудно да завършат с пълно 6.)

Последните пет години прекарах в уж елитна Езикова Гимназия. (Защо „уж“ ли? Защото чак когато станеш част от един колетив, за който денонощно се говори, че е „елитен“, тогава виждаш реалността и осъзнаваш, че „елитът“ всъщност е зле прикрита лъжа.) Започнах да „вися“ пред компютъра и интернет когато бях още на 4-5 години (’98-а година). Когато вече бях на 14, английският език беше твърде лесен за мен, за това предпочетох да уча немски език в езиковата гимназия. И това се оказа едно от много малкото неща, които научих в ЕГ-то. Завърших осми клас с отличен и си казах – „Защо пък да не се опитам да завърша с отличен, без да си мърдам пръста?“. Така и стана.

Как успях?

1. Никога не съм бягал от час. От 9 клас нагоре отсъствията зачестяха, но винаги са били по „уважителни причини“ – проекти („Абе има тук едни пари…“), състезания, ученически съвети, клубове и т.н.

2. Първото впечатление е най-важно. При всяка среща с нов преподавател съм бил максимално „заинтересован“ – от предмета, от учебника, от допълнителна информация свързана с предмета. Впечатлението, което изградиш за себе си в съзнанието на някой преподавател през първите 5-6 часа обикновено се задържа най-дълго.

3. Винаги съм бил учтив и приятелски настроен към преподавателите. Не знам дали просто така съм бил възпитан, но наистина не виждам адекватна причина да обиждаш и да се държиш неучтиво с когото и да е (било то и некадърен преподавател). Приятелското отношение е много важно. Колкото и строги, груби или ядосани да са някои преподаватели, всички те си имат точка на пречупване (Една от причините някои преподаватели в училище да са „строги“, а като ги срещнете на улицата са приятелски настроени). Винаги съм се опитвал да прескоча тази бариера с преподавателите. „И те са хора“, и те си имат своите проблеми вкъщи, животът не е само техния предмет. Някои от най-ценните неща, които научих в училище са научени точно в тези приятелски разговори с учителите.

4. Приоритети. С течение на времето на главата на всеки един от нас започват да се трупат все повече и повече неща – домашни, срещи, проекти, други ангажименти, още повече домашни, изпити, още повече проекти, оценки. Изключително важно е да се научим да приоритизираме задълженията си. (Не казвам, че моят начин на приоритизиране на „училищните задължения“ е правилен.) Винаги приоритизирах компютъра, Интернет и приятелите. Домашни и проекти? – Винаги на последно място. Училището беше това, което спираше моето развитие (или поне така го усещах). Защо да използвам целия си следобед, за да пиша домашните си по 5 различни предмета, като мога вместо това да прочета някоя книга (или 20-30 статии по тема, която ми е интересна) и да науча нещо? Обикновено следобедите си прекарвах в решаване на интересни задачи по математика (не задачи за домашна, а интересни задачи!!!), проучване на някоя интересна тема в интернет или разучаване на някой нов софтуер.

А какво се случва с ненаписаните домашни и проекти? Точка пета:

5. Разпознах доста от „вратичките“ в системата и се възползвах от тях. Например: В много случаи бях оценяван заради уменията и познанията си в областта на компютрите, а не в съответния предмет. Често помагах на преподаватели с компютрите им (било то софтуерни/хардуерни проблеми), в последствие забелязах как оценките ми винаги се оказваха по-високи от очакваното. Забелязах и как някои от бившите ми съученички умишлено (за разлика от мен) се възползваха от този учителски субективизъм и се стараеха във всеки възможен момент да са до учителите (като например ходят всеки ден на кафе заедно). Домашните обикновено се проверяват по-стриктно първия месец след запознанството с новия преподавател. След това, „злоупотребата“ с извинения от типа „Забравих си домашната вкъщи / Вчера бях болен / Ще я напиша за другия път“ минават много по-лесно.

Мога да продължавам още много, но не това е идеята на този мой пост. Разочарован съм от образованието, което получих през тези 12 години (или по-скоро – заради образованието което НЕ получих). Естествено винаги има изключения. Тук-там се появяват млади и амбициозни учители, които ВЪПРЕКИ системата успяват да запалят учениците по предмета си и да ги научат на нещо. Дори да ги научат как се учи. Но всички такива (или поне повечето) учители след няколко (5-10) години губят в борбата си срещу системата и започват да играят по нейните правила. Започват да нехаят и се превръщат в едни роботи. Пишат се излишни неща в големи хартиени книги (т.нар. дневници), спазва се религиозно правилото „Всеки месец трябва да имате поне една оценка“, правят се контролни на материал, който е дъвкан последните два месеца в час, пишат се шестици за „реферати“, които всъщност представляват 1 към 1 копирана съответната Wikipedia страница (90% от учениците дори не влагат усилие да преформатират текста, да премахнат линкове, кутийки, специални символи…) и т.н. Целия „преподавателски процес“ се превръща в едно мудно пребиваване в „онази“ сграда. И тази мудност се прехвърля като настинка върху учениците и те започват да се питат един друг – „Ама защо да ходя на училище?! Какъв е смисълът?!“.

Идеята да се развиваш като личност и да научаваш нови неща умира много бързо. Немалко пъти съм бил свидетел на изсмукването на цялата амбиция от талантливи млади хора. И то заради едната „шестица“ или заради едната „матура“. Дори няма да започвам по темата с порнографията наречена „матура“.

Последно ще засегна темата за частните уроци. Не става дума за школи или образователни центрове, а за „частни“ уроци при преподаватели (често от същото училище). Схемата е проста (последните 5 години от 12-годишното ми забвение съм се нагледал на много хора затънали в тая „схема) – Решават двама или трима преподаватели и започват да си препращат ученици един на друг (преподавателите често са от едно и също училище, но не е задължително). Идва учител А и ти казва – „Виж сега, нещо не ти върви добре химията (например), иди при учител Б, тя/той е голям професионалист, много ще ти помогне…“. След което получаваш координатите на учител Б и отиваш да плащаш грешни пари за тези „частни уроци“. След една проста сметка установих, че почти всеки учител даващ „частни уроци“ печели между 150 и 350 лева на седмица (чисти пари). За самата ефективност на тези уроци е спорно да се каже. Всичко зависи от ученика. По мои наблюдения около 80-90% от частните уроци нямат никакъв ефект. Аз лично никога не съм ходил на частни уроци, защото смятам за изключително глупаво да даваш едни пари за да научаваш неща, които би трябвало да научаваш в училище. Ако човек има желание да се учи, може да го прави и без „частни уроци“.

Истории от първо лице за глупавата ни образователна система мога да разказвам още много, но ще спра до тук. Стига толкова.

Образователната ни система е счупена. (0/10 would not recommend)

Димитър специално за Chronicle.bg