shareit

Лоши предчувствия

| от |

Пьотр Акопов, „Взгляд“

Засилването на западните санкции срещу Русия прави отново актуален въпроса ще ги издържи ли руският елит. Не Владимир Путин, нито народът – тук съмнения изобщо няма. Нагласите сред част от елита обаче са направо панически. А има и още по-важен проблем с „елитните хора“ у нас.

* * *
Обявен е официално нов етап от икономически санкции срещу Русия. Самото скъсване между Русия и Запада след Крим бе вече предопределено; при все това оставаше неясно ще започне ли политическа и икономическа война само със САЩ или с целия западен блок, с каква скорост ще се изострят отношенията – и други немаловажни подробности.

Това остави у част от руския политически и бизнес елит надежди, че завоят към самостоятелно развитие на Русия още може да бъде предотвратен или поне да се направи по-предпазливо, така че да стане обратим. Тези хора измислиха идеята, че Путин просто искал „да реализира печалби“ с Крим, „да вдигне статута на Русия“ – значи има шанс Западът да се ядоса, да избухне в заплахи, но сетне да се примири, че няма връщане назад. А Путин ще вдигне ръце от Нова Русия и ще се насочи към икономически методи в борбата за Украйна. И всичко рано или късно ще се уталожи – и тези хора ще могат да си останат част от „световния елит“, негова бизнес или политическа съставка. Сега обаче тези надежди (кухи по принцип) са им отнети. Няма ги.

Също както няма съмнения, че сред главните цели на САЩ е смяна на властта в Русия – точно натам водят санкциите, изолацията и блокадата. За САЩ няма значение как точно ще се смени властта – ще си тръгне ли Путин, свален от заговор сред върхушката или при народни бунтове заради спад в жизненото равнище, подстрекавани от либералите в елита. Той трябва да си отиде – защото курсът му застрашава американската хегемония. За Путин това отношение отдавна не е новина – той гради политиката си не в зависимост от отношението на САЩ към него, просто го взема предвид. Също както разбира и всички вътрешни проблеми на страната, по които ще удрят англосаксонците. И основен сред тях е слабият, корумпиран, потребителски, идеологически пъстър елит – тъкмо него ще разбунват американците, задълбочавайки натиска и санкциите срещу Русия.

Защото САЩ наистина вярват, че щом децата и парите на мнозина „елитни“ хора у нас са на Запад, ще е лесно да ги натиснат. През 2011-2012 впрочем те заложиха на същото – и сгрешиха. Опитът Путин да бъде спрян се провали и той започна чистка сред разбунтувалия се срещу него космополитичен елит. Руският лидер бе сметнал с пълно право, че се изпълнява поръчка отвън. Основната му цел бе в предстоящия открит сблъсък със САЩ да предпази страната от пета колона, от удари в гърба. Той успя да се погрижи за много неща, но далеч не за всичко.

Национализацията на елита едва е започнала – забраната за сметки в чужбина не е като забрана мозъкът ти да е далеч от родината. Путин можа само да заяви, че е необходим патриотичен завой в идеологията, културата, образованието, че е необходима нова кадрова политика . . . Но дори ако бе успял да се отърве изцяло и от откритата пета колона, и от корупционерите, не би отхвърлил главния проблем: твърде голям дял сред руския елит заемат идеологически роби на Запада, духовни космополити, изпадащи в ступор при едничката мисъл за скъсване със Запада. Че как тъй – та нали сме „част от големия европейски дом“?

Всъщност прозападната ориентация на доста голяма част от елита в Русия идва само от фантастично непознаване на собствената страна и народ, на нашите традиции, култура и история. Това е ориентация на един колониален елит – неговият мозък е окупиран от „модни“ западни теории за „правилното световно устройство“, както се е случвало вече неведнъж в руската история; той смята народа за добитък, а страната – за свои ловни земи. Получили властта у нас през 90-те, тези временни управници тутакси взеха да си готвят пътища за отстъпление на Запад, „защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. Елитът се кланяше на златния телец и на потреблението, а телецът обитава Запада и точно натам ги теглеше властниците-„реформатори“.

Отпърво те се опитваха да привлекат към себе си и страната, та и тя да прихване „европейските ценности“, но към началото на 2000-те се разбра, че Русия не желае да стане част от западния свят. Тогава елитът реши „да печели в Русия, а да харчи в Европа“ – както прави през цялото първо десетилетие от века. Успоредно с това впрочем в елита се формира и ново чиновническо съсловие – путинското. Гръбнак на управляващия слой, тези хора контролират ключовите лостове за управление на страната – по правило идват от тайните служби, повечето са настроени патриотично и наистина искат да служат на Родината. Но и сред тях мнозина не устояха на изкушението, наречено глобален потребителски капитализъм, забравили, че няма как да служиш на двама господари.

Друга част от близкото обкръжение на Путин настойчиво, но не и публично предлагаше да се търси нов икономически и социален модел за Русия – схващайки, че днешният руски модел, смесен, държавно-олигархичен, капиталистически, обвързан със западния финансов свят и най-вече пак западната етика на свободния пазар и потребителското общество, е нежизнеспособен и просто пагубен за страната.

За жалост идеологическите спорове за насоките на пътя, който трябва да избере Русия, не станаха публични. До голяма степен защото либералната част от елита, заемала и експертни, и пропагандно-идеологически значими висоти, всячески опорочаваше всякакви спорове дали икономическият строй отговаря на националните ценности, предварително охулвайки всеки алтернативен социално-икономически модел като невъзможен и утопичен. Съответно Русия вървеше към глобализация – без да се противи много в икономически план, разоръжила се докрай идеологически, тя обаче силно се дърпаше в политическо отношение.

И вътрешнополитическата, и геополитическата самостоятелност бяха необходими на Владимир Путин, за да укрепва суверенитета на Русия и да увеличава нейната мощ. През всички тези години той бе притиснат между външни сили, целящи не само да не допуснат възстановяване на руското влияние, но и да раздробят Русия за втори път – и сили, действащи вътре в страната, които не желаеха да се отказват от заграбените през 90-те късове власт и собственост, тъй че нямаха интерес от силен и самостоятелен президент. На границата между десетилетията този натиск сякаш бе стигнал своя апогей – и Путин прие предизвикателството, връщайки се в президентското кресло.

Всичко, което правеше той след 2011 г., бе подготовка за открит конфликт – и с външните, и с вътрешните му противници. Доста лесно спечели първия рунд (2011-2012 г.), но това не означаваше, че смята да почива върху лаврите си – нещата бяха тръгнали към решаваща схватка. И тя започна през лятото на 2013 г. със случая Сноудън, а днес, в навечерието на август 2014 г., се е нажежила максимално.

Засега Путин се бие с външния противник – но без никакво съмнение ще трябва да спечели основното си сражение вътре в страната.

Битката със САЩ не премахва нуждата да се реши основният въпрос на руското битие – от Путин, разполагащ днес с феноменална народна подкрепа, се очакват не само победи на външния фронт, но и прелом на вътрешния. Дори да го нямаше конфликта със Запада, все тъй щяха да са жизнено необходими кардинални вътрешни промени.
Сега, след като започна пряка конфронтация, прочистването и идеологизирането на елита стават залог за опазване на Русия. Не защото елитът ще нанесе удар изотзад – в обозримо бъдеще това, слава Богу, не е актуално, – а просто защото не може да реши задачите, стоящи пред страната. Да формулира и осъществи програма за национално развитие (икономическа, културна, социална); да води глобална игра на всички континенти и във всички сфери – това е по силите само на екип от съмишленици. Не хора, мислещи еднакво, а патриоти, които познават чудесно както руския опит, руската история, така също технологиите и смислите на други държави и цивилизации, които схващат техните цели и философията на борбата им.

И най-вече хора, които не престорено, а искрено смятат за свои традиционните руски ценности (не само духовните и семейните, а и геополитическите), които без никакво съмнение поставят интереса на Родината по-високо от своя личен. Не защото „така учи Путин“, а защото е съвсем естествено за тях. Няма такива хора ли? Има достатъчно, дори и в днешния елит – просто сега трябва не само народът да се сплоти около Путин, но да работят съвестно и здравата всички висши управленци.

Невъзможно е да издържиш пред натиска на Запада и неизбежните вътрешни изпитания, само защото те е страх от Путин и трепериш за мястото си. И още по-невъзможно е да внедряваш нов модел за управление и социално устройство, ако сам не вярваш в него. Невъзможно е да работиш поновому (не като в обсадена крепост, а създавайки нови производства и връщайки смисъла в руското битие), ако си свикнал на рушвети и се надяваш, ударил „кьоравото“, оттук нататък да го харчиш макар и не в чужбина, но поне в Русия.

Има ли Путин някаква алтернатива? Може ли да не задълбочи прочистването на елита с оправданието, че не му е дошло времето, защото „Родината е в опасност“, а и няма голяма заплаха от „удар в гърба“? Не – защото основната му цел съвсем не е да устои пред натиска на световните глобализатори, а да изведе Русия на нейния исторически път. Да й върне вярата в собствените й сили, да създаде максимални възможности за самостоятелен, самодържавен растеж и развитие, да положи основите на социален строй, произтичащ от националните ценности и приемлив за нашия народ. За големите цели са потребни големи хора – инак просто ще бъдем смазани. Ако не от външни интриги, то от вътрешни противоречия. /БТА/

 
 
Коментарите са изключени за Лоши предчувствия