Къмпинг комерс и токчетата в пясъка
„Лежахме в леглото и беше доста студено, и аз се гушех на ръба откъм стената на палатката, и ни беше чудесно под чаршафа и одеялото. Никой няма размер в леглото, всички са с еднакви размери и пропорциите са идеални, когато се обичате, и ние лежахме, и усещахме как завивките ни пазят от студа и как нашата топлина се събира постепенно, и си шепнехме тихичко…”
Из „Африкански мемоар”, Ърнест Хемингуей
Когато „Карадере” стана социален и екологичен казус заради вероятността от застрояването му, първоначално се зарадвах. Истината беше, че трябват много хора, за да се спре заграбването на това диво, райско кътче и превръщането му в поредния курорт тип „Слънчев бряг”.
Създадоха се Facebook групи, активисти се заеха да бранят „свободата” на Карадере и постепенно все повече познати и приятели започнаха да питат: „Абе, вие не ходихте ли всяка година там?”.
До Карадере няма асфалтов път и именно това го спаси от преждевременно пренаселване.
Там няма течаща вода и именно затова не са изникнали магазинчета, ресторантчета и други структури, от които се печели. От места като Карадере не печели никой, освен посетилите го.
Къмпингуването на Карадере се бе превърнало в традиция през последните 7 години. Подготовката на багажа беше ритуал. Очакваха ни 2 седмици сред природата без капка комерс и търговия.
„Как издържаш да спиш на палатка по две седмици? А къде се къпеш? А какво ядеш? А има ли къде да си включа пресата за коса?”
Така казваха всички, които сега забиват токчетата си в пясъка на Карадере – мястото, за което се говори твърде много в последните години.
Не, на Карадере няма къде да си включите пресата за коса и машинката за бръснене, освен ако не сте с каравана. Там не си носете токчетата, също. Нито на Иракли. Нито когато чуете думата „къмпинг”.
Там няма чалга и със сигурност, ако някой си позволи да слуша такава музика ще се смята за замърсител на това място. На Карадере няма гаджета в дантели. На никой не му пука дали ризата му е изгладена и никой не се преоблича по 3 пъти на ден, за да си покаже тоалетите.
Часовник не ви трябва, защото никой не бърза за никъде. Можеш да ходиш бос по пясъка или в гората, както и да спиш на земята, до морето и повярвай – нищо не приспива и не буди по-добре от вълните. Готвиш си сам, рестартираш биологичния си часовник, печелиш спокойствие и хармония. Ако търсиш очарованието на къмпингуването и отиваш за първи път, вземи си топли дрехи, книга, вода и храна и забрави за екстрите. Толкова за новоизлюпените къмпингари.
Дивото къмпингуване си има принципи, в които някак не се вписват позьорщината и демонстрацията. Докато преди на палатки се ходеше с раница и добро настроение, сега натам са се впуснали орди с джипове, помъкнали цялата покъщнина заедно с 2 сака дрехи. И всичко това в един и същ цвят и нюанси, за да има материал за снимки за Facebook, за да се покаже на целия свят, че видиш ли, и аз ходя на палатка, защото е модерно. „И моля те, коментирай след това розовия ми шезлонг, розовата шапка и ултра яките чехлички с помпони от мола, с които съм на Карадере в момента“.
Когато къмпингуването стане комерс, губи очарованието си. Губи се онази дива експерименталност, която ти качва адреналина и кара сърцето ти да бие лудо вечерта преди да тръгване. Да спиш на палатка е начин, по който да усетиш свободата и природата, а не удобството и лукса.
Казусът „Карадере” е важен и протестите за спасяването му си струват, но когато се смесят с протестите по всички други теми, борбата за неговата свобода се губи във фона, на който токчетата се забиват в пясъка.
