Какво прави Мандела толкова специален

Брайън Пиърсън, директор на отдел „Близък Изток“ във Франс прес, работи като кореспондент на агенцията в Йоханесбург, отразявайки периода от освобождаването на Нелсън Мандела от затвора през 1990 г. до края на мандата му като първи чернокож президент на Южна Африка през 1999.

Какво прави Нелсън Мандела толкова специален? Освен факта, че се появи, след като прекара 27 години в затворите на апартейда, питаейки толкова малко злоба.

И настояването си „помирението“ да заема централно място в комисия за установяване на истината, за да се излекуват раните, причинени от годините на горчива расова омраза. И това че облече екип на Спрингбок и излезе на терена по време на финала на Световната купа по ръгби през 1995 г. в дързък опит да обедини нацията зад състоящия се предимно от бели южноафрикански отбор.

И това че се оттегли след едва един мандат като президент, за разлика от много други световни лидери, които, веднъж получили властта, се вкопчват в нея, докато тя ги разруши или те разрушат страната, която ръководят.

Това са едни от най-известните качества на иконата в борбата с апартейда. Но за журналистите, които са имали късмета да проследят забележителната му кариера от деня, в който излезе от затвора през 1990 г. до годините на преход към първите избори с участието на всички раси, президентския мандат от 1994 г. до 1999 г. и прекалено бързото му според мнозина оттегляне от политическата сцена, качествата му са още много.

Това не беше обикновен политик.

Отразяването на „историята на Мандела“ беше поучително преживяване. Той смири всички нас и се опита да ни накара да бъдем по-добри хора и по-специално да започнем помирение в момент, когато всички южноафриканци, бели и черни, все още носеха белезите на апартейда. Спомнете си за онзи много напрегнат политически митинг в Александра, околностите на Йоханесбург, когато тълпата беше настръхнала срещу белите след още едно масово убийство на чернокожи, извършено от бялата „трета сила“. Мандела спря по средата на речта си и погледна бяла жена, стояща някъде в края. „Онази жена там спаси живота ми. Тя ми помогна да се върна към здравето, когато бях болен от туберкулоза.

Той я извика на сцената и я прегърна горещо, разказвайки как през 1988 г., докато бил в затвора Полсмур в Кейптаун, се заразил с туберкулоза и бил приет в болница, където получавал нейната професионална помощ на медицинска сестра. Настроението на тълпата се промени. Силни възгласи на одобрение надделяха над исканията за отмъщение.

Забележителен е още един момент, когато като президент на Южна Африка Мандела е домакин на среща на Южноафриканската общност за развитие, регионална икономическа организация. Всички ключови президенти и премиери от региона присъстваха на срещата. Те трябваше да постигнат единен отговор на друга криза в Африка. Журналисти чакаха от сутринта за пресконференция. Развълнувана радио репортерка трябваше да излезе следобед, за да вземе сина си от училище, молейки се пресконференцията да не се състои, докато я няма.

Тя се върна точно навреме и момчето седеше до нея, когато лидерите влязоха, Мандела с неговата емблематична „Мандиба риза“, а останалите в официални костюми. Мандела видя момчето и без колебание се отправи право към него, ръкува се с него и каза: „А, здравей. Колко мило от твоя страна да намериш време в натоварения си ученически график, за да бъдеш с нас днес“. Момчето засия от радост, както и майка му. Журналистите бяха омагьосани, а африканските лидери гледаха смутено.

Това се превърна в негов стил. Гледахме с възхита, докато Мандела беше президент и след това, когато лесно встъпи в ролята на голям световен държавник и после гледахме смирено, когато излезе наяве собствената му крехка човешка природа. По време на бракоразводното дело той обяви публично, че жената, която обичаше толкова дълбоко, Уини, не е прекарала и една нощ с него, откакто излязъл от затвора. Активистът Стрини Мудли, който лежи в затвора на Робен Айлънд, разказва как Мандела държал снимка на Уини в килията си. Мудли помолил да вземе за малко снимката, за да я нарисува. Мандела му казал: „Можеш да я имаш през деня, но през нощта тя се връща при мен“.

По време на предизборната кампания Мандела никога не пропускаше да попита журналистите сутрин как са спали и дали са успели да закусят. Той знаеше по име мнозина репортери и фотографи, често спираше да разговаря с тях и винаги добавяше: „Колко е хубаво, че те виждам пак“. Един от многото определящи моменти от неуморните му усилия за помирение на дълбоко разделеното общество беше, когато посети Бетси Вервурд, вдовица на архитекта на апартейда Хендрик Вервурд, който на практика праща Мандела в затвора.

По време на мандата на Вервурд като премиер от 1958 г. до убийството му през 1966 г. Африканският национален конгрес и Южноафриканската комунистическа партия са забранени от закона, Мандела минава в нелегалност и в крайна сметка е арестуван, съден и получава доживотна присъда през 1964 г. за „актове на саботаж“ и „заговор за сваляне на правителството“.

Срещата „чай с Бетси“ се състоя в дома й в населения само с бели квартал Ораниа в Нордън Кейп през август 1995 г. Вервурд, по онова време на 94 години и в много крехко здраве, заяви след това, че е щастлива, че президентът я е посетил. Нейната внучка Елизабет не беше толкова гостоприемна, тя казала, че й се искало Мандела да беше президент на съседна страна.

Мандела беше благ и щедър, казвайки, че в Ораниа бил приет като в Совето, голям квартал с чернокожи в околностите на Йоханесбург, където е смятан за герой. Винаги готов да подчертае, че се смята просто за един от дългата редица южноафрикански лидери, той позира до близо двуметрова статуя на Вервурд, издигната в Ораниа.

Месеци преди това на 27 април 1994 г. журналисти се събраха в училище край Дърбан, където Мандела трябваше да пусне бюлетината си на първите избори с участието на всички раси в страната. Всички си помислихме: „Това наистина ли се случва? Наистина ли Мандела гласува? Апартейдът наистина ли е свършил?“.

Да, беше свършил. Мандела произнесе кратка реч, подчертавайки зараждането на „нова Южна Африка, в която всички южноафриканци са равни“. След това пусна бюлетината си в урната и буквално сияещ в ранната сутрин се усмихваше дълго и щастливо.

Това беше една от тези усмивки, които знаеш, че не са просто за пред камера. От тези, които извират от дълбините на душата. В случая с Мандела, много рядко срещана душа.