Как се прави протест
Този текст не визира конкретен протест. Той е за културата на протестиране по принцип. За методологията, с която постъпваме към този граждански акт, защото по-добрият инструментариум предпоставя към по-добри резултати.
Скандирания от типа „Искаме сега и веднага“ не работят добре, ако няма подготовка преди това. Импулсивността като цяло не е добър подход към комплексни проблеми. Просто да излезем и да кажем: „Искаме!“ или „Не искаме“ не помага, защото лесно може да бъде опаковано като мрънкане. Мрънкане на разглезени хора, мрънкане на „жълтопаветници“, на невъзпитано дете в супермаркет, което се тръшка по земята. „Няма да ям, докато не стане моето“ граничи с инфантилно поведение. Дори човекът да е прав.
Най-напред е важно да знаем, че исканията ни (по-често) не са отправени към наши врагове.
Това е много важно. Защото агресията ни предизвика агресия. Да сме възмутени от неправдата, против която протестираме, е едно. Ако сме цинични към хората, от които зависи желаната промяна, няма да стигнем до диалог. С това обаче не се изчерпват отговорностите ни като протестиращи. Или не точно отговорностите, а по-скоро оптимизациите на протеста ни.
Трябва да преценим какви точно са исканията ни.
Лозунгът „Пирин не е баница“ сам по себе си не дава яснота какво точно се цели с протеста. Пирин действително не представлява баница, но… нима някой се е съмнявал в това? Не трябва да се дели и консумира – добре, ние не я делим и консумираме, ще кажат. И диалогът умря. Не казвам, че протестиращите против изсичането на планината не бяха точни, давам пример за несериозно отношение към комуникацията.
Трябва да преценим какво ще стане, ако исканията ни се изпълнят.
Най-големият шамар, който си зашлевихме в тази посока, беше на „големите протести“ от 2013 г., когато просто бяхме възмутени, но нямахме цел и не знаехме как да я постигнем. И освен това ни харесваше да протестираме и да се събираме, и да се разхождаме заедно.
Сега, всяка следваща власт след правителството на Орешарски малко или много е имунизирана срещу протести. Вече всичко сме виждали.
Често от отговорността ни като граждани (и още повече – като хора) включва да имаме отговорност към последствията.
Въпреки, че „всички политици са лоши“ вече е интернационална мантра, политиците са й пътят към решаване на проблема/ите. Можем лесно да се възползваме от зависимостта им от обществен рейтинг като им покажем, че той ще се вдигне, ако решат проблема адекватно. Ясно е, че при евентуални преговори има голяма вероятност исканията ни да не бъдат посрещани на 100%. Затова искаме 120-30-50% повече, за да намаляваме добродушно после. Както става с парното: лятото казват, че парното ще поскъпне с 20% процента, всички негодуват и когато зимата парното поскъпне с 5-10%, всички си казват „Ех, колко малко“. Или с тока.
Последното е ясен, дори интуитивен похват, но не всичко с протестите е така. Варварските времена минаха; днес от тях останаха само мечешките изблици на футболните агитки. А за нас ще е огромна пречка да постъпваме като мечка.
