Как да се държим възпитано като падне сняг

Всяка година едно и също – падне един сняг и хората забравят, че са хора. Всички стават зверове на ръба на оцеляването и всякакво възпитание отлита като щъркел. Граждани, недейте така. Ние сме едно голямо щастливо семейство и трябва да се подкрепяме.

Затова за всички забравили, следва припомняне как да бъдем вежливи в така рязко създалата се поледица. Моля придържайте се към тези норми, защото иначе е гадно.

Когато ходим по улицата

Сняг е, когато тротоарите станат еднолентови и двупосочни. Тогава трябва да се разминем и няма друг начин – най-прецакани са младите мъже. Те са в дъното на йерархията от хора, на които се прави път. Понеже равенството си е равенство, ама ботушките са ни нови, място се прави на жените. Докато се разминавате мъжът има едно наум, че многоуважаемата може да се подхлъзне и затова е готов с бърза реакция да я хване, но само за лакътя. Там е най-не-ерогенното място у женското тяло и съответно има най-малка опасност от изнасилване.

За възрастните хора е ясно – ако инстинктивно не правите място на възрастните хора, нямам думи. Трябва да отбележим само, че има един тип дядковци, които са яли камъни и са пили от бензинколонката – те не дават някой да им пуска фандък, защото са жилави и първи ще стъпят в пряспата, „пък ти като позаякнеш малко тогава“.

При засичане на млада жена с възрастен човек случаят е специфичен. Трябва да преценим интуитивно младата жена дали е по-хубава, отколкото възрастният човек е стар. Ако жената не е много хубава, а човекът е стар, трябва да се направи място на човека. Ако жената е много хубава, а човекът е стар, но не съвсем, той трябва да направи място на нея. Ако жената е невероятно хубава, но човекът е невероятно стар и имаме патова ситуация, то жената трябва да отстъпи, защото всяка крачка на човека е щедър подарък от боговете, дори с риск да закъснее малко и да й напишат акт за неправилно паркиране на Мини купъра. Ако жената не е особено хубава, а човекът не е особено стар, важат половите правила. Това е – не знам защо, но така изглежда правилно.

И накрая идват младите мъже. При засичане на двама млади мъже, най-морално и ненакърняващо още неукрепналото им от житейски и полови успехи крехко достойнство, е да се даде половин път на човека отсреща като с единия крак се стъпи в неотъпканото, а другият остане на пътеката. Така хем сме възпитани, хем егото ни е цяло. Можем, разбира се, и двамата се обърнем с рамо един към друг и така да се разминем, но този начин е малко гей, което ни връща на момента с егото. Защото грипът от мокри крака е гаден, да, но бледнее пред това да отъркаш биреното си шкембе о това на друг мъж.

Ако две жени се засекат, да си се оправят – ние там не се бъркаме.

Когато се качваме в такси

Не седим на отворена врата да се сбогуваме с близки и приятели, да се разбираме някакви неща, да си говорим с шофьора. Отваряме, казваме за къде сме, като ни кажат онова провлачено „Аааайде“ влизаме, изтърсваме си обувките набързо и затваряме вратата. Парното на колите се захранва от акумулатора – имайте уважение към тока, за да не купи Гинка и вашата фирма и да ви уволни.

Когато влизаме в магазин

Тупкаме си крачетата не досами вратата, защото други хора също искат да влязат, а ние не сме Дженифър Лопез и целият магазин не е отворил само за нас. След това трябва да изтръскаме какъвто сняг имаме по дрехите си, за да не мокрим беззащитните стоплени хора. Минималната грижа за околните е това, което прави една държава хубава.

Когато носим чадър докато вали сняг

Не носим чадър, докато вали сняг, защото не сме вандали.

Когато караме кола

Когато се ползваме с автомобила си, винаги имаме предвид, че улицата ни пред нас в Долна Диканя не е приоритет. Също така имаме предвид, че снегоринът не може да се набие в движението в час пик и е нормално при постоянен снеговалеж да има сняг по улиците, когато отиваме и се прибираме от работа.

По този повод искаме да направим един апел към Общината. Оставете някой път града без снегорини – ей така, за да видят хората всъщност какво означава да не се чисти и евентуално (и простете наивния ни оптимизъм) да спрат да мрънкат.