Иисус, който спасил българите и го обесили на Шипка
„Знам кой е Иисус, да, този, дето е спасил българите от турците и после са го обесили на Шипка“, уверено ми казва ученикът Г.Д., 4 клас. „Добрееее, нека да започнем отначало“, казвам аз в колебание дали ми е тъжно, или смешно.
Днес излязоха изводите от мониторинговия доклад на Европейската комисия в сектора „Образование“ и българският народ отново пламна от възмущение. Според доклада, който ще бъде представен на международното изложение „Образование без граници“, учениците в България са с най-ниски постижения по четене, математика и природни науки сред всички държави членки на Европейския съюз. Освен това, процентът на заетост на наскоро дипломиралите се е 52.6%, а за ЕС възлиза на 70.8%.
Коментарите под новината в различните онлайн медии, очаквано се оказаха предимно злобни. Замерването с лепкави парчета вина се насочи към самите ученици, които били тъпи и мързеливи, към министерството, което не си е вършило работата от сто години насам, към учителите, на които не им пукало, и родителите, които неглижирали образованието на децата си. В част от тези обвинения на гневни от лошите резултати на учениците ни граждани, има доза истина, в част – няма.
Във всички случаи, слабите резултати на малките българи би следвало да се разглеждат по-скоро като симптом на някакво социално заболяване, отколкото като свършен факт, който петни името на държавата и позори всеки родолюбец. Много е лесно да заключим, че „крушата не пада по-далеч от дървото“, „каквито ни политиците, такива и децата“ и прочие. Да посочим малко с пръсти, да помятаме малко кал… Всичко това е супер, но нека преди това ви кажа няколко безпощадни факта за учениците:
1. Повечето ученици приемат Бойко Борисов като героично-комична фигура, някакъв съвременен хибрид между Чък Норис, Супермен, Шрек и бате Енчо. Неговата реч не е пример за тях. Освен за подигравки и имитация. Така че поведението на политиците не е удобно обяснение за ниските резултати на българчетата. Коментари от типа на „То вижте Бойко как говори, после какво искате от горките дечица“, представляват нелепо измиване на вина, която следва да е споделена.
2. Учениците не са тъпи и не са наивни. Те никак не разбират защо в учебниците по английски има смешно нарисувани деца, които водят наивни диалози, в които всичко е свръх позитивно. Нито защо трябва да учат за Първата българска държава. И това ще е така докато изучаването на историята не се обвърже дори с едно изречение с това „защо това е важно за тях“.
3. Учениците днес не са учениците преди 20 или 30 години. Те не могат да бъдат баламосвани с лека ръка, защото боравят с технологии, с интернет и социални мрежи. Всичко остаряло и нерелевантно към съвремието получава тяхната справедлива доза сарказъм.
4. Учениците не разбират защо трябва да уважават някого само заради позицията му. Те нямат страха от авторитети, който сме имали ние и нашите родители. Те изпитват уважение към учителите, които успяват да го заслужат пред очите им – било то с умерена доза строгост, с богата ерудиция, с добро отношение или с ентусиазъм към материала, който преподават. Класната стая е бойно поле, в което оцеляват модерните учители, онези, които въпреки многото пречки, обичат работата си и това се вижда ясно от учениците. Другите просто отпадат по естествен път.
5. Обяснението „Трябва да учиш, защото така трябва“, дадено от родителите, на логичния въпрос на по-малките ученици, не върши работа. Те са просто малко пораснали деца, които продължават, гласно или не, да питат Защо? Защо? Защо? Просто отговорите са по-трудни.
