Годината, в която пак станахме за резил

„Кампанията има уникалната цел чрез серия от кастинги във висшите училища да отсее най-будните и мотивирани млади хора и да състави от тях цялостен екип за единствена по рода си Студентска телевизия.“

Да, това е изречение, в което някой истински титан на словото е употребил първо думата „уникална“, след това и изразът „единствена по рода си“. Да, виждам, че двете се отнасят към две различни съществителни имена. Не, не спира да ми се повръща.

Горният цитат е от манифеста, публикуван във фейсбук страницата на проекта „Годината, в която стана известен“, чиято популярност в българското интернет пространство нараства ежеминутно. Това се случва благодарение на видео, което промотира кампанията. В него е заложено на гениалното криейтив решение актьорът Башар Рахал да призовава студенти към кариерно развитие в областта на медиите посредством оглеждане на задника на млада асистентка, прищипана в кожена пола, която припкаво му носи кафе след кратко, но категорично подвикване от негова страна в ролята на мастит режисьор.

Видеото е публикувано в официалната фейсбук страница на кампанията, както и в youtube канала на Национална университетска телевизия „Алма Матер“, където седи като някаква нелепа кръпка, като човек в анцуг с три черти и менбън на опашка пред билетния център на Народния театър. Като литературно четене в мола. Като Волен Сидеров да каже нещо смислено. Като хора с мобилни устройства за повече пари от заплатите им… Не знам…

Цялото нещо е сбъркано на толкова много нива, че в съзнанието на всеки все още адекватен човек в България започва да мига една червена лампичка „error“ веднага след като изгледа клипчето.

Какво ни казва то?

От една страна ставаме свидетели на добре познатия ни селяндурски сексизъм, според който всеки ден, всеки час, навсякъде някое девойче поднася на някой балкански бей wannabe, възседнал своя трон, бил той и рибарско столче, я кафенце, я ракия, я салата, я задни части и това, изглежда, е единственият й сигурен начин за професионална и човешка реализация в тоя живот.

От друга страна, още със заглавието на кампанията се внушава, че основна мотивация за младите бъдещи създатели на „автентично медийно съдържание“ не е именно създаването на такова. Нито пък е някоя от другите хубави думи, изброени от организаторите във фейсбук страницата на нещото – „свобода”, „идеализъм”, „дързост”. Не. Основното при правенето на журналистика и медии – това е славата. Да си известен. Малко като: „ходи виж кой уби бабичка за 20 лева в някое село из северозапада, ще те дадат по телевизора.”

Продукцията е реализирана със съдействието на Национално председателство на студентските съвети и компанията за автобусен транспорт със сравнително печална слава Юнион-Ивкони.

Чудовищното разминаване между целите, които организаторите на кампанията декларират в манифеста си и посланията, които изборът на рекламна комуникация внушава чрез видеото с кафенцето, ни карат да се питаме: Какво се случва? Кои сте вие? Защо го правите? Не може ли да продължите да си светите по пътя към външната тоалетна някъде далеч от ректората на Софийския университет, където все пак някога са учили и хора с достойнство? WTF?

„През 2018 година някои от студентите на България ще тръгнат по пътя на известността – като телевизионни лица, като автори на предавания и като млади хора с талант, който заслужава да бъде показан… Проектът се ражда в най-точното време – страната ни заема притеснителното 111 място в класацията на „Репортери без граници“ за медийна свобода, а за сравнение – само преди 12 години България е била номер 36.“ – пише още в така наречния манифест на „Годината, в която стана известен“. OMG!

Не знам. Всеки път когато видя как „мекащ“ репортер бута микрофон в лицето на опечален гражданин, чийто роднина е починал преди часове, с въпроса „Как се чувствате?“, си мисля за въпросния „млад професионалист”: „Сигурно баба му се гордее пред съседите в Долно Нанагорнище, че е известен и това му стига“. Е, напипали са слабото място на много хора, вероятно, с това видео.

И все пак допускам, че накрая всичко може да се окаже просто зле употребен сарказъм, някаква арт провокация, умишлена фейк новина, която цели да събуди студентското и гражданско възмущение от повсеместния кич, който войнства в душите на населението, от робството в медиите, от лъжата навсякъде около нас.

Ще ми се да е така, надявам се да е така, ако не е така – ето ви идея: излъжете ни. Кажете, че се шегувате, че ни пробвате, че привличате внимание към цялата порнография в така наречената българска журналистика и така нареченото българско образование с една брутална гротеска.

Или пък просто изтрийте от манифеста си думите „свобода” и „идеализъм” и към „дързост” добавете една „красота”. И всичко ще бъде наред.