Половин ден на снимачната площадка на „Съдби на кръстопът“
Водена от чувството за самоунижение, значително превъзхождащо баналното чувство за самосъхранение, отивам да се снимам във видно българско риалити шоу. Ще играя добра сестра. Денят започва подобаващо: алармата ми звъни в 07.00, 07. 05, 07.10 и 07.15, което е най-късният час за ставане.
Събуждам се в 08.05 ч. Грабвам петте тоалета за снимките, правя кафе за колежката, която ще ми вдигне косата с фиби и излизам. Полагам кафето внимателно в отредената му дупка в автомобила и през целия път карам изключително внимателно, за да остане там, където му е мястото. Пристигам благополучно на уреченото място и само два от петте тоалета са залети обилно с кафе.
Закъсняла съм с малко повече от 30 минути и вече целият екип ме мрази.
Оказва се,че няма гримьор и в рамките на една минута трябва да преглътна мисълта,че ще ме дават по телевизията с анемична кожа на циреи. Нищо, никой не е перфектен, а и камерата ме обича. На касетките от детството ми съм супер сладка. Положителната страна е,че художничката харесва тоалетите ми и ги нарича стилни.Самата тя се е барнала в пищящо лилава риза в стил граф Дракула и островърхи обувки на платформа. Това малко ме обърква, но нямам време да разсъждавам върху стила си,тъй като ме набутват в една кола, заедно с екранната ми фамилия и потегляме към дестинацията на снимките.
При преобличането установявам, че чорапогащникът ми се е скъсал отдолу, но не мисля,че е фатално, тъй като се преобличам само пред десетина човека. Гримирам се сама, така че да изглеждам като добра сестра с лек дневен грим и приятно лице. Уви, бъркам си със спиралата в окото, то започва да тече, размазва молива и заприличвам на хибрид между Кийт Флинт и клоуна Pennywise.
Първата сцена минава добре. Момчето, което отговаря за микрофона, залепва жици по бедрото и гърдите ми, което ме кара да се чувствам едновременно опасна, сексапилна и с поставен Холтер за следене на сърдечния ритъм. Нещо като Салма Хайек и Пенелопе Крус в онзи филм, в който са каубойки.
Само с едно единствено неволно движение на ръката залепям малкото микрофонче в ъгъла на съседната маса и от него започва да се чува пищящ звук.
След като го сменят с друго микрофонче, вече съм готова да демонстрирам таланта си. Оказва се, че съм доста естествена и режисьорът изпитва видимо удоволствие да работи с мен. Докато за другите е достатъчен само един дубъл, с мен прави поне по пет. Очевидно му харесва повече време да съм пред камерата.
Държа се толкова естествено, че на сцена номер 2 минавам вместо пред, през оператора, за да стигна до бара, при което го блъскам и той почти изпуска камерата, което май го докарва до прединфарктно състояние.
Вече е ясно,че телевизията е едно от моите призвания и се чувствам съвсем натурално пред обектива на камерата.
Уви, след малко става също толкова ясно,че сервитьорството не е. Опитът да пренеса табла с две чаши портокалов сок завършва със спорен успех, две счупени чаши и петна от портокал до петната от кафе. Но пък в крайна сметка актьорите не са длъжни да владеят други умения, освен да актьорстват. Не си представям Мерил Стрийп или пък Къванч Татлъту да носят табли. Така че злополуката по никакъв начин няма да попречи на Холивудската ми кариера.
И понеже съдбата обича смелите, утре продължавам.
