Добре дошли в София, гответе се за война

Шофирането в София е електронна игра. Със сядането зад волана и закопчаването на колана всеки ден се потапям във виртуална реалност. Карам направо – оп! – опасност! – някой ми отнема предимството отляво на кръстовище с равнозначни пътища – избягвам го ловко – продължавам – бам! – легнал полицай, по-висок от истински такъв – два – три – колата се тресе – продължавам – направо – тряс! – дупка – шахта – излизам на „България“ – впускам се в движението – засичат ме отляво – отдясно – отпред един минава на червено – продължавам – ха! – пешеходец – пресича неправилно – бибиииииип! – задният свирка – завивам – псувам – камион е спрял в дясната лента, не мърда – храс! – рязко се отклонявам – продължавам – един се престроява – отнася ми огледалото – псувам. Блинк-блинк! – червена лампичка. Минахте първо ниво, остават ви още 7 живота. Фу! Оцелях. Засега.

Шофирането в София не е за всеки. И все пак, има някои допустими неща, от които човек може да се страхува, и някои недопустими. Просто е. Когато някой се качва в автомобил с идеята да го кара, той трябва да е наясно, че определени рискове съществуват и няма как да бъдат избегнати, както няма как всички болести да бъдат избегнати с ядене на спирулина и разходки на чист въздух. Случват се катастрофи, случват се неразбирателства между шофьорите, случва се някой да наруши правилника, случва се и вие да го нарушите.

Знаете ли какво обаче не може да се случва? Да ви пребият като куче на улицата. Не може зъбите ви да се валят по пътищата, защото сте наругали или свирнали на някого. Не може да шофирате в страх, че някой ще ви разбие лицето с палка, ако сте му отнели предимството. Дори да сте нервен келеш. Не може да има саморазправа по пътищата. Не може да се толерира първобитната агресия на недоимъчни в интелектуално отношение, разкрепостени в злобата си и окрилени от чувство за безнаказаност, wannabe демиурзи на движението по пътищата.

Разнищването на историята от Околовръстното може да се разточва в посока адекватност на властта, в посока ефективност на полицията, в посока пиар действия на прокуратурата, в посока вина на жертвата и още сто други посоки.

Най-големият въпрос обаче е отношението на обществото към побойниците, насилниците, социалните „булита“, които ни дебнат с малките си очички от големите си автомобили и ни припяват сякаш песента на Vendetta „Кръв по паважа“ : „Град на завист и омраза, от всеки трябва да се пазиш, недосегаеми няма, не живееш, а оцеляваш!“.

Борбата е безмилостно жестока в условията на саката съдебна система и корупция на всички нива, стискаща хиляди гърла по всички етажи на властта с тънките си, смърдящи ръце. Но това е и лична борба на всеки човек. Всеки, който стане пряк или косвен свидетел на престъпление от ранга на случилото се вчера, носи на гърба си дълг – да маргинализира безмисловните агресори, да ги изтика в покрайнините на социума, да ги заклейми, низвергне и изрита навън. Подобно на организъм, който отхвърля чужд орган.

Да бъдеш убит от противник на фронта е трагично, но естествено в условията на война. Да се заразиш с вируса Зика, докато обикаляш Амазонските джунгли също е трагично, но очаквано.

Да те спукат от бой на банкета на Околовръстното не е. Безсмисленото насилие е най-лошият страничен ефект на цивилизацията, развитието на човечеството, прехода в България и каквото още ви хрумне. И онова, от което то се храни, трябва да бъде изкоренено – а именно обществената толерантност към битовата агресия.

*Заглавието е цитат от песента на Vendetta „Кръв по паважа“ .