Бедността, която радикализира Франция
По повод информацията, че голяма част от атентаторите зад атаките от 13 ноември са френски граждани от крайни квартали, публикуваме текста на Стефан Моасе „Какво радикализира Франция“, писан за Webcafe.bg в края на януари, с леки съкращения.
За да се разбере ситуацията във Франция, трябва да припомним някои ключови факти. Като за начало, трябва да се разгледат последствията от непоследователната икономическа, териториална и социална политика. Именно резултатите от нея обогатяват почвата за избуяване на фанатизъм и религиозен екстремизъм.
След края на Втората световна война, тотално разрушената Франция изпада в остър недостиг от жилища. От края на 50-те години, в цялата страна започват мащабни програми за строителство на социални жилища (т.нар. HLM – жилище с нисък наем).
Тяхната цел е да отговорят на спешната нужда и са предназначени да послужат за база, от която на по-късен етап средната класа да се прехвърли към частна собственост от по-добро качество. Това ново строителство дава възможност за разрушаването на работническите гета, бедняшките квартали (като в Нантер) и други сгради, които е отговарят на стандартите за обитаване. То дава възможност за настаняване на имигрантите, пристигнали във Франция, за да работят (по нейна заявка), както и на хората, които се завръщат в страната от старите й колонии.
Петролната криза от 70-те години и последвалата финансова нестабилност променя възможността за ползване на тези жилища. По-състоятелните семейства ги напускат, а хората с по-скромни възможности остават блокирани в тях.
Малко по малко, тези „преходни“ квартали се превръщат в зони за изолация. С течение на времето към този проблем се добавят увеличаващата се безработица, увеличаването на семействата с един родител (където често майката е единственият авторитет), както и към все по-популисткото местно управление, особено в големите градове (Париж е добър пример в това отношение), които водят до целенасочено изтикване на по-бедните класи към кварталите за социално-слаби – колкото се може по-далеч от центъра на града.
Първо започва постепенното изтеглянето на обществени услуги от крайните квартали (пощенски станции, полицейски управления, линии на обществения транспорт, училища, болници…), после идва непоследователната политика на социално подпомагане, и накрая – смъртоносният удар – бягството на предприемачите и частния бизнес от предградията, проядени от престъпност, срещу която има слабо и/или нулево противодействие.
Социалната дезинтеграция на френското общество е в действие; ражда се онова, което социологът Ален Турен нарича през 70-те години „раздвоено общество“: „Тези горе срещу онези долу“, „тези вътре“ срещу „онези вън“.
С течение на годините и на несвършващата криза, се ражда дискриминацията – не само социална и икономическа, но и етническа.
Ако се казваш Али, по-добре да се прекръстиш на Алекс.
Всъщност, от 90-те години насам все по-ясно се вижда един феномен – не само, че става все по-трудно да си намериш работа, ако имаш арабско или африканско име, но и трудно можеш да си намериш жилище.
В обобщение – расизмът, изолацията, изостаналостта и лошото финансово и политическо управление на бедните квартали, негативният образ, създаден от определени медии покрай шумни криминални случаи (като бунтовете от 1995 г.), изтеглянето на бизнеса, увеличаването на престъпността и възникването на „паралелни“ икономики (като пазара на наркотици) все повече засилват усещането за изключване на една част от френските граждани, създават липсата на усещане за принадлежност към френското общество.
Не може да се говори за апартейд, защото това не обяснява как други френски граждани с произход от страните от Северна или Централна Африка са успели да се измъкнат от несигурността благодарение на спорта (Зинедин Зидан, Никола Анелка), театъра, литературата, киното (като актьорите Омар Си, Изабел Аджани, Джамел Дебуз, писателят Ален Мабанку и други). Подобно нещо би било невъзможно в страна, която толерира апартейда.
Още през 1995 г. по време на президентската си кампания Жак Ширак говореше за „социалната фрактура“ (израз, чието авторство се приписва на социолога Еманюел Тод), която описва пукнатината, разделяща групата на социално-интегрираното общество от другата група – съставена от „изключените“ общности.
Освен че това е разлом в социален аспект, той се наблюдава и на териториално и етническо равнище.
20 години по-късно изводът е един и същ, дори още по-лош – без съмнение този разлом е следствие на липсата на политически кураж, на истинска политическа некомпетентност, на липса на дългосрочна визия и на грешно разбиране за състоянието на държавата.
Ето, че за 40 години Франция не успява да постигне икономически бум, въпреки всички политики за стимулиране на икономиката, многобройните си дадености и наличието на големи компании със световен пазар (конгломератът Louis Vuitton Moet Hennessy, телекомуникационната компания SFR, Orange, енергийните гиганти EDF, Alsthom и др.).
Увеличаването на данъчната тежест и догматичното схващане за 35-часовата работна седмица, която все се променя, но така и не се реформира, отслабиха покупателната способност, което доведе до редуциране на растежа и допринесе за дълготрайната безработица. Държавната администрация, която не умее да се реформира, но продължава да увеличава разходите си въпреки спада на приходите, липсата на инвестиции за модернизация и редовното увеличение на данъците отблъснаха частните предприемачи и заможната средна класа. Така се създаде порочен кръг, който блокира икономиката.
20 години след речта на Жак Ширак и след една от най-тежките кризи в историята на капитализма нищо не се е променило.
Ако разломът се задълбочава, ако системата се разпада и ако младите французи се радикализират, вероятно това се дължи на факта, че, с право или не, те се чувстват изолирани от икономическата и социалната система.
Франция има нужда от основно преустройство на образователната си система (както в училищата, така и в университетите), държавата трябва да възстанови помощта и комуникацията, чрез която да си върне връзката с тази група от населението (най-вече чрез полицията, институциите и културата). Но най-вече трябва да преформатира икономическата си политика. Само ако преосмислим модела на развитие, който е наследен от отдавна отминала епоха, ще можем да изкореним фашистката идеология на радикалния ислям, както и всички останали форми на фашизъм.
В крайна сметка, както Франция, така и другите демократични държави, би трябвало да работят за развитието на демокрацията по света и да разпространяват капитализма „с човешко лице“, защото екстремистките идеологии могат да бъдат победени само в борба с бедността и в опит за преодоляване на разлома между най-богатите и най-бедните.
Тази мечта не е неизпълнима. Но сме далеч, много далеч от победата.
*Стефан Моасе е бивш журналист и парижанин, който няколко години е живял в България.
