За краля на джунглата и летните блокбастъри

Идната седмица по кината излиза един от очакваните и големи блокбастъри на лятото – „Легендата за Тарзан“. Той подема вълната на касовото кино, което се очаква да ни залее този сезон. То носи повей на продължения и римейкове на класики от 80-те и 90-те години.

Лятното кино като цяло се характеризира с не особено мъдри и дълбоки сюжети, заменени удобно от пищна картина, 3D ефекти и купчини сексапилни и полуголи популярни актьори. Изключенията са малко, но има ли ги, винаги са добре дошли.

Това лято, за разлика от миналото, приятните кино изкушения, са толкова малко, че чак не се забелязват. За сметка на това, киносалоните носят духа на добре и доволно похарчени пари за пуканки и двучасово 3D забавление, изцяло за очите.

Ако това е вашето кино, разбира се, това лято ще има много материал, който да изгледате.

Преди да дойдат заглавия като „Ловци на духове“ – горд носител на титлата „най-мразен трейлър в интернет“ и съответно „най-мразен римейк на култов филм“ – и преди „Отряд „Самоубийци“, който носи искрица надежда, на голям екран излиза двуметровият викинг, отличен екземпляр на силния пол – Александър Скарсгард в ролята на Тарзан.

Ако има някой, който може да изиграе Краля на джунглата, то това определено е Скарсгард. Той има всички физически данни, пък и колкото и да е странно за мнозина – и актьорските такива.

Всъщност актьорският състав на „Легендата за Тарзан“ е повече от класен. Редом до този велокиколепен швед, застават Марго Роби – красива и изваяна, Кристоф Валц в ролята на злодей, което вече звучи като клише, но пък адски му отива и Самюъл Л. Джаксън, на който се пада честта да играе най-тъпата роля, но дори в нея той се справя величествено.

Химията между всички тези ярки представители на седмото изкуство е налична, интригата я има, ефектите са бомбастични… И все пак, на финалните надписи, ти става ясно, че нещата нещо не са се получили.

„Легендата за Тарзан“ проследява живота на Краля на джунглата 8 години, след като е бил „спасен“ от маймуните, с които живее и се е оженил за любимата си Джейн. Той бива буквално принуден да се върне в екзотичния Конго, по покана на белгийския крал Леополд II, само за да открие, че Негово величество готви пъклен план за ограбване на държавата и е изпратил злия меркантилен капитан Леон Ром – в ролята Кристоф Валц – да задвижи плана му.

Във филма уж са засегнати теми като робството, бедността, любовта, връзката между човека и животното и злите политици и корпорации, които ограбват малкия, миролюбив човек, и все пак, накрая някак не успява да те трогне. Нито една сълза не може да се отрони от окото на зрителя, независимо колко 3D маймуни и слонове биват убити в кадър.

„Легендата за Тарзан“ просто „облизва“ темите, засегнати в него по повърхността, без да се затормозява особено – нито екипа, нито актьорите, камо ли зрителя. За сметка на това режисьорът Дейвид Йейтс – който стои зад голяма част от филмите в поредицата за Хари Потър – залага на много ефекти и плочките на Скарсгард. Което винаги е добра идея, когато няма какво друго да предложи.

Една от най-красивите сцени във филма е битката между Тарзан, точно завърнал се в джунглата и неговия брат – маймуната Акул. Боят между мъжки самци е възбуждащ за мнозина, но в тази сцена Йейтс e вложил ефекти, красота, музика и тя би възбудила дори и онези жени, които не харесват такива неща.

И като заговорихме за каста, Марго Роби, красива и нежна като сълза, е в ролята на любимата на Тарзан – Джейн, която въпреки, че е представена като смела и независима девойка, прекарва 80% от отреденото й екранно време, вързана за един кораб или викаща името на мъжа си в дъжда.

Другият проблем е Самюъл Л. Джаксън, чиято роля е като клише на чернокож актьор в голям филм, където е хубаво да има поне един шегаджия. В случая с Тарзан, честта се пада на Джаксън, чиято най-голяма заслуга е просто, че е титанично добър и дори толкова тъпа и безмислена роля, може да бъде изиграна класно от него. Самюел Джаксън е в ролята на доктор Джордж Уилямс – американец, дошъл да търси доказателства за поробването на народа в Конго от страна на злия подмолник крал Леополд II. Тръгнал смело с тази мисия и убедил самия Тарзан да се върне в джунглата, в останалото екранно време мистър Джаксън просто броди из джунглите, пуфти и пъшка, заради непосилната задача да следва Краля на джунглата със зададеното темпо и все се оказва в центъра на събитията, но някак случайно и винаги миг по-късно.

На него също така се пада високата чест да пусне петте глупави шеги във филма. Както се казваше в един добър сериал: „Всяко училище си има клоун. Този е нашият“. Тук това звание е дадено на човека снимал 6 филма с Куентин Тарантино, номиниран за „Оскар“ и изиграл сума ти великолепни роли. Киното наистина отива на зле, щом такива неща започват да се случват, но малко хората всъщност ще се впечатлят от този факт.

„Легендата за Тарзан“ е типичното лятно блокбастър кино. Той не може, пък и не иска, да предложи на своите зрители нещо повече от зрелище. Той е визуален спектакъл, предвождан гордо от един красив Александър Скарсгард в добавка с група класни актьори. И нищо повече. Филмът не успява да надскочи отвъд възможностите си на средностатистически летен филм с едни добре похарчени пари за ефекти, вместо за сценарист.

Но тъй като човек вярва повече на очите и ушите си, отколкото на интуицията си, то Тарзан ще задоволи тези нужди на пълни обороти. Не съм сигурна за менталните, но това за повечето зрители, са ненужни подробности…