„Събирач на трупове“: Българското кино в действие

Очакванията на зрителя и предразсъдъците към един филм, заради хиляди негови елементи, неведнъж са изигравали лоша шега и когато ги има, то разочарованието непременно те чака някъде по пътя.

„Събирач на трупове“ е най-новият български филм, който идва по кината този месец и носи със себе си очаквания и идеи, че българското кино може би се е променило към по-добро. И ето отново имаме предразсъдъци! Не може ли просто да кажем, че един филм е добър или не, без държавата, в която е произведен да даде отпечатък? В случая, уви, не. Родният зрител се е научил от своя горчив опит, че на българското кино все още трябва да се гледа по-особено.

„Събирач на трупове“ е филм, който мнозина похвалиха след неговата премиера. Може би и те са имали предвид, че това е най-доброто, което българското кино може да произведе в момента. Ако това е така, значи положението е малко по-лошо, отколкото съм си го представяла.

Щом един филм не успее да те грабне или да даде начало на грабваща история в първите си 20 минути, вероятността това да се случи впоследствие е почти нулева. Ако един финал на някое произведение е достатъчно силен, изненадващ и добър, то вероятността да си тръгнеш от него доволен, с ясната идея, че си гледал нещо добро, е по-голяма. И може би тези неписани правила са верни на 100%, защото „Събирач на трупове“ се проваля и в двете.

Най-големият проблем на „Събирач на трупове“ е неговият сценарий. Ако един филм няма история, която да иска да ви разкаже, то той може само да ви загуби времето.

Историята разказва за мъж, който работи в столичната морга. Той и неговият колега циганин обикалят улиците, предимно вечер, със старата си кола и извозват станалите нещастни участници в най-неизбежното нещо във Вселената – това да умрат. Поради тази причина, нашият основен персонаж – Ицо, в ролята Стоян Радев, има висок морал, затворен живот и е странник, който е бил потискан от майка си и сега живее скучен, но по свое му щастлив живот. Поради това той уважава живота, не се намесва в него и вярва, че всяко същество има право да е на тази земя, колкото му е отредено. Това обаче не важи за останалите участници в сюжета.

Всичко друго в „Събирач на трупове“ е окей – актьорите са добре подбрани, местата, кадрите, той просто няма сюжет. В рамките на два безкрайни часа, отегченият до смърт зрител следи леко кадансираното в месеци, а не в дни, ежедневие на Ицо, в чийто живот привидно настъпват промени – той се влюбва, става свидетел на убийство, сваля го жена, самият той се ядосва на зъл мафиот, който иска да накаже и прочие, и прочие, и прочие… Но за съжаление тези промени нито оказват голямо влияние на Ицо, нито на динамиката на историята.

„Събирач на трупове“ избира да покаже ежедневието за сметка на важните моменти, които някак минават между другото. Все едно някой ти показва важна картина, но избира да видиш рамката й от едната страна и финалния щрих от другата. Не и това, което е важно – самата картина и самото действие. „Събирач на трупове“ все едно отделя моментите, които са истински важни за историята и ги поставя в периферията си, за да те занимава с детайли.

Трите най-лоши неща в българското кино са сексът, звукът и липсата на каквото и да било съчувствие или драматизъм. Лошият секс в киното е като лошия диалог – неслучването му оставя гаден послевкус, който трудно преглъщаш.

В този ред на мисли, „Събирач на трупове“ има и лош диалог, в който няма характерност, нито действие. Филмът започва, както и свършва – с едно голямо нищо.

Освен това няма и жанр. Дали е черна комедия, драма, криминален филм не става ясно. Предполагам същият проблем са имали и неговите създатели, защото до финала не се стига до никакво жанрово решение. Филмът, подобно на ежедневието, което изобразява, си тече със своя монотонен темпоритъм без това да има цел и посока.

Най-хубавото нещо в него все пак са актьорите – Теодора Духовникова, която иначе играе клише на разглезена селска жена, Стоян Радев, на когото принадлежи главната роля и той й придава плътност, която най-вероятно е отсъствала в хартиения й вариант, Стефан А. Щерев, макар той да е най-недостоверният циганин, когото съм виждала в български филм, но пък е най-забавният и именно на него принадлежат единствените готини реплики, и Китодар Тодоров, когото винаги гледам с удоволствие, макар неговата поява в случая да е тотално безсмислена за сюжета.