Марк Стронг: „Не можеш да избягаш от добрата история по телевизията“

Има факти, има измама, има и истина. Истина е, че „Дълбоката държава“ („Deep State“) има потенциал да се превърне в новата телевизионна мания. Напрегната, водеща до пристрастяване драма, с участието на възхвалявания от критиците Марк Стронг и придобилия популярност от „Игра на тронове“ Джо Демпси, чийто финал на премиерния сезон по FOX е на 22 май от 22 часа.

„Дълбоката държава“ държи под напрежение, като потапя зрителите в безмилостния свят на шпионажа, където все по-рядко срещаната сред шпионите съвест може да стане причина за смъртта им и за тази на близките им.

Марк Стронг прави своя пробив с емблематичната за 90-те години драма „Our Friends in the North“. Започва да се появява често по телевизията в сериали като „Prime Suspect“, „Sharpe’s Mission“ и „Band of Gold“. През 2004 е номиниран за награда на БАФТА за ролята си на Хари Спаркс от гангстерския сериал „The Long Firm“. Озвучавал е също и много от епизодите от семейната поредица на BBC, Who Do You Think You Are?“ Част от филмите, в които е участвал Марк, включват „Мрежа от лъжи“, „Сириана, „Дама, поп, асо, шпионин“, „Враг номер едно“ и „Kingsman: Тайните служби“. Той живее в Лондон със супругата си Лиза, която е продуцент. В „Дълбоката държава“ играе пенсионирания шпионин Макс.

Първата ти роля в телевизията е преди доста време. Какво те накара да се върнеш към малкия екран?

Честно казано, историята. Мисля, че това е най-хубавото на малкия екран. Не можеш да избягаш от добрата история по телевизията, понеже хората имат дистанционни и още много канали и неща за гледане. И, ако нещо не им хареса, няма да го гледат. Снимал съм доста филми и си дадох сметка, че много от наистина добрите сценаристи се насочиха към телевизията, което не е изненада за никого. Имах желание да се върна, ако ми попадне нещо подходящо, и затова изчетох доста сценарии. Имах късмета, че получих доста предложения и това беше най-вълнуващото. Определено ми грабна вниманието. Исках да разбера какво ще стане после. Хареса ми факта, че действието се пренася от Бейрут във Франция, после във Великобритания. Има също и прескачания във времето. Сцени, които те пренасят в миналото, а и историята не ви се поднася на тепсия. Това не е разказ за глупаци, историята е заплетена и трябва да се следи внимателно. Точно по мой вкус.

Беше ли ти трудно да приемеш дългосрочен проект и да се снимаш за телевизията след всичко, което си постигнал в киното?

Когато снимаш филм, може да имаш само 15 или 20 снимачни дни за период от няколко седмици. Това е доста примамливо, особено когато имаш семейство и не искаш да се отделяш от тях за дълго време. Например, току що снимах филм в Торонто, чиито снимки продължиха 6 седмици. Моито снимки траяха пет седмици, през които идвах и си отивах. Така че наистина трябва да помислиш добре преди да приемеш ангажимент за три или четири месеца, особено, когато са в чужбина. Но, както казах, такава ми е работата и „Дълбоката държава“ беше най-интересният проект сред сценариите, които прочетох, и просто исках да участвам. Да, ангажиментът е по-дълъг, но ако проектът е добър, с удоволствие приемаш.

© 2018 Fox and its related entities. All rights reserved.

Сериалът се снима в Южна Франция, Лондон и Бейрут, а има и различни скокове във времето, така ли?

Действието в Пиренеите е в настоящето, новият живот на Макс е във Франция. Действието в Лондон също се развива в наши дни. Отделът го кара да се върне на работа, за да изпълни една последна задача, и през първите няколко епизода човек осъзнава, че действието се развива в две времеви рамки. Както и в един от филмите ми, „Дама, поп, асо, шпионин“, в сериала има две времеви рамки. Спомням си, че героят на Гари Олдман имаше чифт очила, а после в книгата искаше да ги смени по някаква причина. Сега си мисля, че един второкласен режисьор би направил очилата съвсем различно – едната времева рамка с големи оранжеви очила, а във втората рамка със зелени очила. Но нашият режисьор каза, че в реалността човек би избрал подобни на тези, които е имал, и в живота наистина е така. Той не искаше да поднесе на зрителя всичко наготово и точно това ми хареса в „Дълбоката държава“. Нещата се повтарят и трябва сами да разберете кое действие се развива в миналото, но има няколко сцени, в които това се разбира съвсем ясно. Това е един наистина отлично заплетен сюжет, който разказва различни истории и ти позволява да ги изживееш, и накрая осъзнаваш, че всичко е по-сложно отколкото си мислил в началото. Има няколко времеви рамки и герои в Бейрут и Ливан, но трябва сами да разберете къде се намират. Предполагам, че това е нещото, което прави филма вълнуващ.

Снимахте в Мароко, който ще пресъздаде съвременния Бейрут. Как ти се стори?

Страхотно. Там имате възможност да направите неща, които не бихте могли да направите другаде. С цялото ми уважение, там е като сценична площадка и ние снимахме предимно навън, а не в някой склад или на зелна стена и разликата е наистина огромна. Прашно е, а също и горещо, както се очаква да е в Бейрут и Ливан, така че това също е плюс.

„Дълбоката държава“ застъпва ли сериозни политически въпроси?

Политиката е свързана предимно с намесата на Запада в Средния Изток. Моралът и етиката са свързани с това, както и със станалото след войната в Ирак. Сериалът засяга страничните ефекти, с които се сблъскваме в настоящето, така че темата е съвсем актуална. Но тук е засегната само политиката на световната сцена, а не на конкретни групи.

Какъв шпионин е Макс?

Стар. Бил е много добър, един от най-добрите, но се е пенсионирал. Оттеглил се е преди 10 години, има ново семейство и е излязъл от играта. Така се случва, че му се налага да се върне и той се справя отлично с работата си, но не се е занимавал с това от 10 години и вече гледа през погледа на един по-възрастен човек. Така че моралът, етиката и ежедневните задачи, както и насилието, което го заобикаля, са пречупени през гледната точка на един по-зрял мъж, а не като някой младок, който първо стреля, а после пита.

© 2018 Fox and its related entities. All rights reserved.

Предлагат ти повече шпионски роли отколкото на другите актьори. Има ли нещо конкретно, което търсиш в един сценарий, за да приемеш ролята?

Конфликт. Това е най-интересното. Ако има някакъв конфликт, значи и ролята е интересна. Шпионите са интересни, но не знам защо напоследък са толкова много. Вероятно, защото е много драматично. В шпионския свят има доверие, предателство, измяна, насилие, оръжия и двойни игри. Това си е чиста драма. А аз съм изиграл доста шпиони. Може би, защото усложненията при тях са интересни и при Макс не е по-различно. Той е човек, който се опитва да живее живота си и да се измъкне от онова, което счита за нечестна игра или институция, а именно шпионажът. Но няма избор. Налага му се да върши неща, които обикновените хора биха счели за престъпление, за да разреши проблема и да се върне при децата си, неговите две малки момиченца.

Той прилича ли на Джеймс Бонд?

Той е мръсният Джеймс Бонд. Джеймс Бонд има всякакви джаджи и е много привлекателен. Мисля, че на Макс му се налага повечко да се поизцапа, за да се справи. Матю споменава този аналогичен шпионски свят, от който много се интересуваме. Лично аз мисля, че той е по-интересен от дигиталния свят. Забавното е, че „Сириана“ разглежда идеята, че технологията е попречила на хората да общуват. Че шпионите вече не говорят помежду си за това, което се случва, защото за всичко се грижат дронове и компютри. Героят на Клуни е архаичен и си мисли, че може да говори с хора на терен, който не съществува. А ние се върнахме отново в света, където човешките взаимоотношения са важни и не всичко опира до компютри и дронове.

Като спомена мръсна игра, сцената с изтръгването на ноктите в „Дълбоката държава“ прилича ли си с известната сцена от „Сириана“, където твоя герой измъчваше Джордж Клуни?

И то доста, бих казал. Матю вероятно ви е казал,че е голям почитател на „Сириана“, който е един страхотен филм и наистина пресъздава чудесно този свят. Ако успеем да пресъздадем същата атмосфера, значи сме се справили добре.

Какви са отношенията между Макс и сина му?

Обтегнати. Много напрегнати, защото съм го изоставил, когато е бил на 14. И оттогава постоянно отсъствам и не съм му бил истински баща. А сега той е влязъл в тайните служби, поел е по стъпките на баща си и при това се справя отлично.

Правил ли си някакво проучване за шпионската роля?

Трудно е, защото шпионите съществуват, но са много потайни. И наистина, не се шегувам, много ми е трудно да разбера как живеят по този начин. Трудно ми е да разбера как някой може да води такъв двойнствен живот. Сигурно им е много трудно да издържат. Не мога да кажа как трябва да се изиграе. Трябва да помисля за себе си, да си представя как бих постъпил, ако децата ми са в опасност и наредят да направя нещо такова. Как ще се почувствам? Така че проучването е трудно. Аз мога да боравя с оръжия, така че не ми е проблем да го правя. Мога да се справя с каскадите и гонките, но съм сигурен, че, ако попитате повечето истински шпиони, те ще ви кажат, че в реалността няма толкова стреляне и преследване като във филмите, но все пак трябва да има и драматичен ефект. Вероятно в реалността има повече бумащина. Но всички знаем за МИ6 и възприемаме идеята за „Отдела“, който обединява хора от МИ6 и ЦРУ. Осъзнаваме, че съществуват хора в сянка, които управляват тайни операции.

Премина ли някакво специално обучение за работа с оръжия?

Да, наложи ми се да мина допълнително обучение. Мога да се справя с малък пистолет, но снайперът е не само тежък, но и невероятно сложен. Така че прекарах доста време, за да се науча се наглася стойката, как се разпъва приклада, как се зарежда пълнителя и как се разглобява всичко. Прекарах доста време с Марк, който отговаряше за оръжията, и отделих много часове да разглобявам снайпера, за да изглежда сякаш знам какво правя, което винаги е забавно.

Някои сцени са много напрегнати. Трудно ли ти е да се отпуснеш след снимачен ден?

Понякога ако сцената е напрегната и емоционална, няма начин да не пренесеш част от нея в личния си живот. Това става най-вече в театъра. Ако играеш в пиеса, която изисква някакви епични, емоционални изблици, и правиш това всеки ден по осем пъти в седмицата, не е възможно да не ти се отрази в дългосрочен план. Спомням си, че играх в една пиеса, „Мостът“, и в продължение на шест месец ставах все по-тъжен и не можех да разбера на какво се дължи. Тогава осъзнах, че е така, защото всяка вечер се качвам на сцената, преживявам емоционална травма, на никой от останалите не им се налага да го правят, и това се повтаря осем пъти в седмицата. И в някакъв момент това ти се отразява. При филмите е по-лесно, защото тези напрегнати моменти са еднократни.

© 2018 Fox and its related entities. All rights reserved.

Планираш ли да се върнеш към супергеройските филми?

Харесва ми, когато актьорите казват направих това, направих онова и избирам да правя това. Не съм сигурен, че можете да съдите нечия кариера, освен в ретроспекция. Можете да погледнете назад и да си кажете „О, това го направих по случайност.“ Затова никога не правя планове. Веднъж обясних, че това е като игра на шах с кариерата. Не мисля, че ако се преместя там, това ще ме отведе еди къде си и ще бъде чудесен ход, ще ми донесе награда или ще ми осигури покана от голямо студио или нещо подобно. Това е пълна заблуда, не мога да го направя и не искам. Просто преглеждам сценариите, които получавам. И ако се появи някой добър супергеройски филм, няма причина да не приема ролята. Просто преди известно време се наредиха един след друг. Изиграх доста злодеи един след друг и започнаха да ме питат какво ще стане, ако продължа да играя само злодеи? Отвърнах им, че нещата ще се променят и няма да играя повече злодеи. И точно така стана. След известно време злодеите изчезнаха и се появиха добрите. После имаше вълна от супергерои, а след това и те изчезнаха и отново се появиха злодеите. Хубавото в случая е разнообразието, което всеки актьор много обича, и винаги съм възприемал всяка следваща роля като различна от предишната. Тази година снимах един филм в Прага, „The Cather Was A Spy“, и в него участват страхотни актьори – Пол Радд, Пол Джамати, Джеф Даниелс, Сиена Милър и Гай Пиърс. Сценарият е невероятен, малко старомодна американска история за един бейзболен кечър от 30те години, който става шпионин. А щом приключихме, отидох да снимам съвсем различен филм с Итън Хоук и Ноуми Рапас, който се казва „Стокхолм“. Разказва се за един банков обир през 1973, от който се ражда термина „Стокхолмски синдром“ и това беше един спокоен и набързо заснет филм за 21 дена. След това си починах един ден и се отправих насам, за да се отдам на един добре организиран ангажимент за три-четири месеца. Всички са толкова различни.

Как се справяш с преминаването от една роля в друга?

Вече съм свикнал. Доста сеподготвях за „Стокхолм“ докато бях в Прага. Във всеки удобен момент се подготвям за следващата роля и разнообразието от роли и сюжети поддържа интереса. Нямам някакво твърдо правило дали ще снимам супергеройски филм или не. Някои супергеройски филми са толкова раздути, че имат обратен ефект, а други се появяват от нищото и се оказват страхотни. Например, „Пазители на галактиката“ е великолепен. Струва си да се включиш, когато се появи нещо такова. Но е трудно да се разбере само от сценария дали нещо ще стане хит или не. Никой не отива на работа с мисълта, че проектът ще се провали. Всички си мислят, че ще се получи и, ако това не стане, то е защото този прекрасен бизнес, в който работим, има толкова различни пластове – светлини, камери, актьорска работа, сценарий, озвучаване, да внимаваш да не пострада някой, подбор. Всички, целият екип, трябва да положи усилия, за да се получи добре и точно това е интересното и затова продължаваме да го правим. Затова го правя аз!

Един от предстоящите ти проекти е скандинавска драма, чийто продуцент е съпругата ти, Лиза Маршал.

Снимахме заедно драмата „The Long Firm“, на която Лиза беше продуцент, и тогава осъзнахме, че човек не бива да работи с партньора си, когато неговата работа е в различна индустрия. Аз се прибирах и я питах как съм се справил, дали съм изглеждал добре, а тя ми отвръщаше „Виж, наели сме един кран, който ми струва 5000 паунда на ден, а никой не го използва и трябва да реша какво да го правя.’Така че двата свята от които идваме, са много различни. Но очаквам с нетърпение да работя с нея по този проект, защото това е един прекрасен норвежки сериал, който така ни завладя, че буквално се метнахме на самолета, отидохме при авторите и им казахме „този сериал много ни харесва, ще ни го дадете ли?“ Знам, че имаше голям интерес от американците, но ние успяхме да се договорим с тях. Очаквах, че ще го постигнем за час-два, но прекарахме цели пет часа в преговори, а след това отидохме да вечеряме заедно. Очевидно сме ги убедили колко сме сериозни и затова ни преотстъпиха правата, така че ще го направим. Няма да е в следващите година-две, защото в момента търсим сценаристи, които да го адаптират, но мисля, че вече си имаме разпространител.

Като спомена „The Long Firm“, вярно ли е, че отначало са те мислели за твърде мил за тази роля, но жена ти ги е убедила?

Защото е знаела, че съм ужасен? Дотогава не бях играл никакви гаднярски роли, а Хари Спаркс беше истински подлец. Мисля, че когато ме препоръча за тази роля, хората си мислеха, че няма да се справя, защото не ме бяха виждали да играя злодей. А останалото е история, тя ги убеди и се получи. Спечелихме награда на БАФТА, а аз продължих да играя злодеи след това. Така че очевидно е била права.

Още ли ти е забавно да играеш злодеи?

Определено, а и това ни връща обратно към въпроса „Кой е Макс?“, на който вече отговорих. Когато правиш нещо в продължение на 30 години, начинът по който виждаш нещата, се променя. Никой не се ражда злодей, не го вярвам. Всеки има майка, сестра, дъщеря, деца, и все някаква част от тях осъзнава, че има и добро по света. Обикновено злодеите стават такива по някаква причина. Ако я откриете, това отключва характера и прави злодея по-интересен.