За него се говори още от лятото на миналата година, когато триумфира на кинофестивала във Венеция. След премиерата на филма в България на 8 февруари можем само да свалим шапки на Лантимос и съвсем заслужено да наречем „Фаворитката“ абсолютният фаворит в киното на 2018 г. Сигурно вече сте чули и чели достатъчно за „Фаворитката“ (The Favourite) – третия англоезичен филм на гръцкия режисьор Йоргос Лантимос, който е първенец по номинации за „Оскар“ тази година (той и „Рома“ си делят първото място с 10 номинации).
Историята на филма започва през далечната 1998 г. – Дебора Дейвис пише сценария, в който главни персонажи са една кралица и две братовчедки, готови на всичко, за да бъдат нейни верни спътнички в живота. Години по-късно историята стига до Йоргос Лантимос, който възлага на Тони Макнамара да подобри текста на Дейвис. Това трио стои в основата на „Фаворитката“.
Действието се развива в началото на XVIII век, когато начело на Великобртиания стои овдовялата и разпадаща се физически и психически кралица Анна (Оливия Колман). Здравословни проблеми я правят трудноподвижна. Загубата на съпруга й и на 17 деца (някои мъртвородени, други починали скоро след раждането) са сринали психиката й.
Неотлъчно до нея стои лейди Сара Чърчил, Херцогиня на Марлборо (Рейчъл Вайс), която на практика управлява държавата. Върховенството на лейди Сара в кралския двор е нарушено от появата на братовчедка й, Абигейл Хил (Ема Стоун) – обедняла благородница, която пристига да търси работа в двореца. С течение на времето между кралицата и Абигейл се заражда приятелство, което слага начало на триъгълника между жените. В него се преплитат безброй общовалидни за човека мотиви, от които всеки зрител ще открои свой собствен акцент – и на практика всеки ще има право в твърденията си.
Това е най-силното качество на „Фаворитката“. Историята в този филм е многопластова до степен, в която всеки може да прозре онова, което според неговата отправна система е ключово в тази история. Стремеж към власт, лейди Сара? Да. Моралното падение на еснафа, докоснал се до бляскавия живот в двореца, Абигейл? Разбира се. Сривът на човешкото в човека вследствие на непреодолимата трагедия, Ваше Величество? Абсолютно. Това е само на повърхността.
Под основния конфликт между трите жени виждаме войната между Франция и Великобритания, политическите игри на парламента, нравите на една отдавна отминала епоха – всичко това, пречупено през призмата на Йоргос Лантимос.
Режисьорът този път представя симбиоза между характерния си експериментаторски подход и лесносмилаемия кинопродукт, показвайки почти гениално дълбочината на историята с помощта на комедийните елементи. Последните са толкова класно въведени, че е същински душевен оргазъм да гледаш как лейди Сара коментира грима на кралицата или как Абигейл се измъква от стаята, докато братовчедка й задоволява „г-ца Морли“. Същият душевен оргазъм се изпитва и от самото слушане на диалозите, които с подбора на думи и звуци създават характерно музикално звучене и ритъм на разказа, граничещи с поезия. Добавете към това и майсторското показване на личния път на всеки един от персонажите и получавате съвършения сценарий.
Снимачният подход на оператора Роби Раян, а след това и монтажът на Йоргос Мавропсаридис са поредната добавена стойност към диаманта „Фаворитката“. Филмът не страда от типичната за тези историческите сюжети кичозност и претруфеност, благодарение на различните ъгли, от които е разказана историята. На практика от всеки кадър би могла да излезе творба на изкуството, достойна за ренесансов художник.
Най-сладкото оставяме за най-накрая, а това са Оливия Колман, Рейчъл Вайс и Ема Стоун. Лантимос събира три различни актриси, с различни средства, възможности и мащаб и изважда от всяка от тях най-силните й страни. Резултатът са три ярки и стабилно изградени персонажи, които доказват високото майсторство на актрисите.
По ирония на съдбата, видима не за всички, „Фаворитката“ се поява именно в годината, когато два филма, стоящи на противоположни полюси, са рамо до рамо в битката за наградите. На единият полюс е „Рома“, който събира на своя страна представителите на доброволно депресиращата се аудитория, а на другия е „Роди се звезда“ – олицетворение на леснодостъпния кинопродукт, идеален за масовата аудитория. Безспорно и двата филма са добри. Но нито един от тях не би могъл, поради своята характерност, да бъде наречен „най-добър филм на годината“. Доброто кино не дели хората на лагери, основаващи се на субективното усещане. Доброто кино е добро от всички ъгли… точно както „Фаворитката“.