„Денят на независимостта“: Новата заплаха идва

Всеки киноман, роден в началото или средата на 80-те, със сигурност познава добре и в детайли апокалиптичния епос на Роланд Емерих „Денят на независимостта“. Той прави премиера през 1996 година и троши боксофиса. Сюжетът накратко, в случай, че някой го е забравил: извънземна бойна раса напада света ни и група американски откачалки – начело с пилот, луд учен и професор, го спасяват.

„Денят на независимостта“ е истинско удоволствие, guilty pleasure кино, комерсиална класика в своя жанр и е едно от най-добрите неща, които Емерих е произвеждал изобщо.

20 години по-късно, „Денят на независимостта“ пуска своята втора част. Логичното продължение на епичния sci-fi филм има най-различни проблеми, начело с факта, че Уил Смит отказва да се завърне в ролята на капитан Стивън Хилър. Вторият скандал се разразява покрай факта, че екипът отказва да върне в ролята на Патриша Уитмор – дъщерята на президент Уитмор, оригиналната актриса Мей Уитман. За сметка на това за ролята е кастната младата Майка Монро. Може би целта е била да има по-красива жена до снажен младеж като Лиъм Хемсуърт, който играе нейният любим. За съжаление, Роланд Емерих е разбрал тъжната истина, която всички ние знаем, малко по-късно от останалите, а тя е, че младият Хемсуърт е неспособен да възпроизведе химия от всякакъв характер, с когото и да било.

„Денят на независимостта: Нова заплаха“ пристига по кината точно 20 години след първата си част. Това е страшно много време за една поредица и то се усеща тежко и тъжно от всеки кадър и недомислена сцена на новата продукция. Тя е епична, ефектна, бомбастична, има извънземни, герои, Шарлот Генсбур и Джеф Голдблум, които винаги са великолепна идея за кастинг, и нищо друго.

Филмът стои като леко неприятна кръпка, която някой е трябвало да направи, просто защото му е било наредено. В него, с изключение на Голдблум, извънземните и Генсбур, няма нищо, което да може да запали искрата във феновете отново. Защото „Денят на независимостта“ си плаче да стане една прилична, комерсиална поредица с извънземни, които се борят за изтребване на човечеството.

В „Денят на независимостта: Нова заплаха“ старите персонажи, които феновете на първия филм познават, обичат и харесват безобразно, тук стоят като хора, които нямат място във филма, но са били поканени, защото така е редно. Може би именно затова екипът ги жертва с лека ръка и без особена сантименталност, все в неправилните моменти. „Новата заплаха“ има за цел да представи на старите фенове, и евентуално новите такива, новото поколение от герои от Америка, които ще спасят света, стане ли напечено. Те са гордо предвождани от Лиъм Хемсуърт, който очевидно трябва да замени Уил Смит, като забавния герой с щурите идеи. За разлика от Смит обаче, Хемсуърт има нещо, което можем да наречем „талантливо запичане“, тъй като неговите актьорски възможности се простират в един изключително ограничен диапазон. И това си личи дори в екшън.

В този ред на мисли, липсата на Уил Смит се усеща ярко. Той и Голдблум имат стократно по-добра химия на екран от всяка една от трите любовни двойки, набутани във втората част. Те са персонажи, които искаш и заслужаваш да гледаш. Уил Смит може и да е изтрещелник, но е един адски шибано-талантлив изтрещелник.

20 години очевидно са адски много време, защото минаването им се усеща като неприятно напрежение, както върху Роланд Емерих, така и върху продукцията, която е произвел.

„Денят на независимостта: Нова заплаха“ няма нищо общо с първата си част. Той не носи това guilty pleasure епично удоволствие от спасяването на света, което изпитваш винаги, когато гледаш първия епос. Той няма плавен и ясен сюжет, той разчита на стари лаври, без да се опита да надгради отвъд. Дори с Джеф Голдблум, който иначе винаги заслужава да бъде гледан, начело на тази, сякаш безразборно събрана актьорска трупа.

Киното е магия. То е емоция и кеф. Равносилно е на първа среща с готин мъж и любовната игра по-късно. В „Денят на независимостта: Нова заплаха“ магията отсъства. В него няма нищо, което да заслужава да се потопиш в един епичен свят и да останеш сам в тъмното хладно пространство на кинозалата. Което е тъжно и жалко. Но пък е епичен, двучасов, задъхан киномаратон за пуканки. Ако предпочитате киното си така – заповядайте! Настанете се удобно.