Великите битки, променили историята: Хейстингс и раждането на съвременна Англия (1066 г.)
Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.
Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.
В епохата на Средновековието съществува един често повтарящ се мотив – как в следствие на велико сражение държави се раждат или умират. Не всяка държава е така важна за развитието на историята, както някои от останалите. Едни са орисани да променят хода човешкото развитие, докато други съществуват и угасват в мрака на миналото, завещавайки своите останки на археолозите. Малко са онези държави, чието съществуване е орисано да промени историята не просто на даден регион, а на целия свят. Вероятно в човешката история не съществува друга толкова важна в дългосрочен план държава, каквато е Англия.
Идеята за „Англия“ се появява през X век, след като кралете на Уесекс успяват да разгромят викингите, завладели Британия век по-рано. Наследници на англо-саксонските вождове, заселили се на Острова през VII в., уесекските крале издигат претенцията си за върховенство над всички кралства и държавици на Албиона. Именно от тази претенция окончателно се оформя идеята за „кралство Англия“. До средата на XI в. обаче, Англия остава островна държава, фокусирана върху своето вътрешно развитие. Макар и интегрирана в католическия свят, нейните интереси са обърнати към собственото й развитие – делата на Континента слабо вълнуват английските крале. Онова, което ще промени държавата и ще свърже завинаги съдбата й с тази на Континентална Европа, е една поредица от събития, довели до издигането на нова владетелска династия на Острова. В последствие, тази династия ще потърси своето щастие в завоевания на френските земи, което от своя страна ще превърне Англия в първостепенен политически играч в Западна Европа. Без тази основа, достиженията от Великите Географски открития и епохата на Просвещението нямаше да съществуват.
Според легендата, всичко започва по време на една буря. През 1051 г., Харолд Годуинсон – наследникът на графство Уесекс, пътува с кораб през Ламанша, когато са застигнати от силна буря. Тя отнася кораба към Нормандия, където Харолд е пленен от графа на Поату, но в последствие е откупен от нормандския херцог Гийом. Двамата се сражават рамо до рамо по време на поход на нормандците срещу Бретан. По време на похода Гийом освобождава Харолд и го посвещава в рицарство. От своя страна, Годуинсон се заклева, че ще подкрепи Гийом, ако последния издигне претенцията си за трона на Англия.
От къде може да идва претенцията на Гийом към трона на Англия? В началото на XI в., сестрата на нормандския херцог Ричард I – Емма, се жени за краля на Англия – Етелред. От техния брак се ражда син – Едуард Изповедника (упр. 1042-1066 г.). Момчето е принудено да избяга от Англия след смъртта на баща си през 1016 г. и да потърси подслон при чичо си Ричард I. Едуард напрактика е отгледан в нормандския двор и усвоява много от порядките, сприятелявайки се с редица местни първенци.
Когато се възкачва на английския трон след прогонване на датчаните (1042 г.), той привлича редица нормандски първенци със себе си, проправяйки началото на френското влияние в английската култура и език. Самият Едуард е доста набожен мъж, който дава обет за целибат и не оставя наследници. Едновременно с това, той така и не се решава да остави сигурен наследник на престола. Именно по тази линия, Гийом Нормандски – чиято пра-леля е кралица Ема, заявява, че именно при неговия род трябва да премине наследството на английската корона.
Срещу претенциите на Гийом застава рода Годуинсон – графове на Уесекс и най-силни сред английските благородници. През по-голямата част от царуването на Едуард Изповедника, именно рода Годуинсон държи юздите на кралство Англия, а на смъртния си одър, Изповедникът обещава да даде короната на главата на клана – Харолд Годуинсон – същият, който 15 години по-рано обещава, че ще подкрепи Гийом Нормандски (или поне така твърдят нормандските хронисти).
За да станат нещата още по-сложни, през пролетта на 1066 г., седмици след смъртта на Изповедника, се появява още един претендент за английския трон – Харолд Хардрада, който като наследник на Кнут Велики, заявява че кралете на викингите в Норвегия са законните владетели на Англия, а Годуинсоните и нормандците са узурпатори. Северняците събират голяма армия и се готвят да нахлуят в Британия от североизток. Решен да защити своята претенция, Гийом Нормандски също организира войските си, инвестирайки и последните средства от хазната, за събирането на силна армия. Лятото на 1066 г. обещава да е кърваво за остров Британия.
Кръвопролитието започва през септември, 1066 г., когато войските на Харолд Хардрада (ок. 15 000 души) стъпват в областта Нортумбрия. Към тези сили се присъединява и по-малкият брат на Харод Годуинсон – Тостинг Годуинсон, който се надява да поеме фактически контрол над Британия с помощта на норвежците. Силите им разгромяват местните английски графове и напредват на юг към столицата Лондон. През това време, Харолд Годуинсон се намира в областта Кент, където с основните си сили и флота очаква нашествието на нормандците, начело с херцога им Гийом.
Научавайки за внезапното нашествие на викингите, Харолд Годуинсон не губи време, събира собствените си войски и поема на север да ги пресрещне. Съветниците му го приканват да е предпазлив – Гийом Нормандски също събира сили за да премине Ламанша и да нахлуе. Харолд няма избор – надява се, че армията му може да разбие северняците достатъчно бързо, че да се върне на юг за да се сблъска с нормандците. Ако загуби – е какво пък, тогава, вече няма да има значение кой ще пресреща Гийом.
Харолд Годуинсон и Харолд Хардрада се срещат в решителната битка при моста Стамфорд на 25-ти септември, 1066 г. Англо-саксите успяват да изненадат викингите и да ги нападнат преди последните да са напуснали лагера си и да са се снаряжили. В последвалото меле по-голямата част от викингската армия е изклана, а малцината оцелели отплават безславно за Норвегия. Хардрада пада убит, както и Тостинг. Победата на Харолд циментира властта му на север. Докато громи северняците, претендентът за английския трон научава, че Гийом се е възползвал от ситуацията и именно в края на септември е задействал силите си.
Нормандците се събират войските си в Сен Валери близо до устието на р. Сома. Армията, която Гийом събира под знамената си е разнородна. В нея влизат както васалите му от Нормандия, така и благородници от цяла северна Франция – от Бретан на Запад до Фландрия на Североизток. Гийом ги привлича с обещание за богата плячка и възможност да получат големи поземлени владения в ново завзетите земи, както и широки права над покореното население. Общо, войските на Нормандия наброяват ок. 10-12 000 бойци, от които ок. 2-3 000 са конници.
За транспортирането им е организирана голяма флота, вероятно 300-400 съда, сходна с тази, която превозва войските на Харолд Хардрада. Нормандските войски и наемниците им, са снаряжени по стандартите на епохата – дълги до коленете ризници, направени от преплетени метални халки, които се носят от аристократите и широк набор от всякакви други кожени брони и елеци, подсилени с метални пластини или парчета кост за по-бедните.
Срещу тях, Харолд Годуинсон разполага с опълчението на Англия – т. нар. фирд, формирано като тип войска в края на VIII в. от кралете на Уесекс. Всеки свободен земевладелец, отговарящ на определен ценз, е длъжен да се яви със снаряжението си за сборовете, свиквани от краля. Смята се, че всички английски земи осигуряват ок. 14 000 войници за фирд-а. За разлика от нормандците, които вече са изградени в класическо феодално общество, англо-саксите поддържат една от най-демократичните обществени структури в Европа.
Властта на краля е ограничена от местни народни събрания и наследствените права на аристокрацията, която участва в кралските съвети. Това дава на обществото много по-значима роля в управлението на държавата. От друга страна означава, че военната повинност пада подчертано на плещите на хора, които трябва да съчетават войнския занаят със земеделие и скотовъдство. Именно поради тази причина, английският фирд се виква обикновено за около месец-два годишно, след което се разпуска.
Именно следвайки тази традиция, Харолд Годуинсон разпуска част от войските си още в началото на септември. Не бива да се подценяват и убитите и ранените при Стамфорд. При всяко положение, англо-саксонската армия едва ли надвишава 8 000 бойци, като сред тях почти няма конници и се намират твърде малко стрелци. Нещо повече, войските на Годуинсон трябва веднъж да изминат на бърз марш стотици километри от Лондон до Стамфорд, след което да се върнат наобратно, прекосявайки цяла Англия, за да посрещнат нормандците. Тази умора се оказва от ключово значение.
Двете войски застават една срещу друга на 14-ти октомври, 1066 г. край Хейстингс. Местният замък е окупиран от нормандците и превърнат в тяхна опорна позиция за набези срещу околните английски владения. Харолд Гоуинсон идва по пътя от Лондон, като идеята му е да заеме такава позиция, че войските на Гийом да не могат да заобиколят англо-саксонските сили. Нормандският херцог няма намерение да пропуска откритото сражение. Армията му е с поне 30% по-многочислена и освен това е отпочинала. Една решителна победа тук ще отвори вратите към завоюването на Англия.
Нормандските войски се подреждат в три линии, разделени на три части. На левия фланг, начело на трите последователни „баталии“ (отряда) – стрелци, пехота и конница, стои Алан Червения – бретонски барон и роднина на Гийом. Войските му се състоят от отреди, събрани в северозападна Франция – Бретан, Мен, Анжу и Поату. Центърът е зает от основните нормандски сили, начело с Гийом и най-близките му роднини и приближени. На десния фланг застават войските от Североизточна Франция – Пикардия, Фландрия и Булон, начело с нормандеца Гийом ФицОсберн и булонския граф Юстас II Дългият мустак (баща на Годфроа дьо Буйон – водач на Първия кръстоносен поход – б.а.). Планът на Гийом Нормандски е да атакува на няколко последователни вълни силите на Харолд и след като разбие бойния им порядък, тежката кавалерия да нанесе решаващия удар.
Сражението започва в преди обед на 14-ти октомври. Англо-саксите се разполагат на върха на хълм – фланговете им са защитени от гъста гора и блатист терен, което означава, че силите на Гийом няма как д аги обходят, а единствено могат д аги атакуват фронтално. Опитът на нормандските стрелци да отслабят силите на Харолд Годуинсон със залпове се провалят. Стрелбата с лък отдолу нагоре е относително неефективен начин за употребата на това оръжие, особено срещу тежко бронираните челни редици на англо-саксите, съставени от т. нар. хускарли (домашната гвардия на краля и графовете (ярл).
Неуспешния бараж на стрелците е последван от атака първо на пехотата, а след това и на кавалерията. И двете са отразени от англо-саксите, които заемат твърда позиция, а стената им от щитове се оказва непреодолимо препятствие за нашествениците. След поредица от безплодни атаки, нашествениците се оттеглят надолу по хълма. В този ключов момент, по-млаките братя на Харолд Годуинсон – Гирт и Леофвайн се втурват да гонят норманите с част от армията.
Сред нашествениците с епуска слух че Гийом е убит и това засилва паниката при оттеглянето. В този ключов момент, Гийом доказва умението си – сваля своя шлем и се втурва да поведе контра атака, уверявайки армията че е жив и невредим. Атаката на нормандците успява да обърне устрема на изнурените англо-сакси – част от тях са обкръжени и избити, а сред посечените са и братята Годуинсон. Телата им са изнесени при отстъплението на другарите им и занесени на Харолд.
След като дава почивка на войските си, Уилям подновява атаките срещу англо-саксонската стена от щитове, като целта му е след атака и изтегляне на силите си, да увлече врага в преследване, което да бъде пометено с контраатака. На няколко пъти нашествениците изпробват волята на бранителите, но заповедите на Хародл Годуинсон са категорични – никакви самоволни атаки повече.
За да подсилят ефекта от упоритата си съпротива, англо-саксите посрещат враговете си с викове „Вън! Вън!“, приканвайки нормандците да напуснат Британия. Атаките все пак вземат своя тежък дан от елитните английски войски – все повече хускарли напускат бойното поле или падат убити и са заменени с не така опитното опълчение. Въпреки това, бранителите остават непоклатими.
За всички изследователи на битката няма съмнение, че преломният момент в сражението настъпва в ранния следобед, когато Харолд Годуинсон е поразен в окото от вражеска стрела и пада убит. Смъртта на последният от рода Годуинсон и вдъхновяваща за фирд-а фигура, хвърля англичаните в паника. Бойният им ред започва да се дезорганизира, а някои отряди бягат. В тази ключова ситуация, Гийом Нормандски хвърля силите си в пълномащабна атака. Бранителите са пометени и напълно разбити, а остатъците от армията са преследвани и избивани от нормандците. Последна отчаяна съпротива оказват кралските хускарли около тялото на Харолд Годуинсон, но и те в крайна сметка са разгромени, а повечето остават сразени на бойното поле.
Победата на Гийом Нормандски е пълна и категорична. Въпреки сериозните загуби, понесени и от неговите войски, нормандците триумфират на бойното поле. Оставена без организирана сила, която да я брани и без водачи, които да я поведат, Англия е завладяна и подчинена на нормандците. От тук на сетне, съдбата на Британия ще се свърже завинаги с амбициите на нейните династии, произлизащи от Гийом Завоевателя, който местните наричат Уилям.
Поколение след поколение англичани ще се сражават по бойните полета на Франция в служба на своите крале. Тези войни ще доведат както до възхода на Англия като европейска сила, така и до раждането на Парламента като самостоятелна институция, заради която английската история поема в посока, отвеждаща я към световна слава. Преките последици са ужасяващи за англо-саксите – тяхната култура е разрушена и заменена с френско-нормандската. Смята се че около 400 000 души загиват в хода на самото завоевание и последвалите десетилетия на налагане на нормандската власт. Шокът, преживян от тогавашното население се съпоставя с последиците от османското завоевание на Балканите през XV век.
Целият местен елит на Англия е унищожен и заменен почти напълно с благородници от Франция. Подменено е и духовенството – дотогава част от самобитната англо-саксонска църква, проследяваща основите си до Св. Колумба. Една единствена битка предначертава съдбините на целия Британски архипелаг. Падането на Англия ще доведе нормандците както в Шотландия, така и в Ирландия. След 1066 г., историята на Британските острови никога вече няма да бъде същата.
